За мен това са толкова забранени спомени, че не съм говорил за тях на глас…
Тогава възприемах смъртта така, както и раждането. Чувствах едно и също, когато телето излизаше от кравата… Когато се появяваха котетата. И когато жената в храстите се убиваше… Незнайно защо, това ми се струваше едно и също, еднакво. Раждането и смъртта…
Помня от детството си как миришеше вкъщи, когато колеха шопара… Само ме побутнахте и аз вече падам ли, падам надолу… В кошмара… В ужаса… Летя…
Спомням си още как като малки жените ни водеха със себе си в банята. На много жени, а и на майка ми, им падаха матките (вече го разбирахме), а те ги привързваха с парцали. Виждал съм го… Матките им излизаха заради тежката работа. Нямаше мъже, бяха ги избили на фронта и в партизанските отряди, коне също нямаше, жените впрягаха себе си в плуговете. Изораваха градините си, колхозните полета. Когато пораснах и имах близост с жена, си го спомнях… Това, което бях виждал в банята…
Исках да забравя… Да забравя всичко… Забравях… Мислех, че най-страшното вече ми се е случило. Войната. И че съм защитен, че сега съм защитен. Със знанието си, с това, което там… тогава… бях преживял. Но…
Отидох в чернобилската зона… Вече много пъти съм бил там… И там разбрах, че съм безпомощен. И се разпадам от тази своя безпомощност. От това, че не разпознавам света, в който всичко се е променило. Даже злото е друго. Миналото ми вече не ме пази. Не ме успокоява… В него няма отговори. А преди ги имаше… (Замисля се.)
Защо хората си спомнят? Но аз си поговорих с вас, изказах нещо с думи… И нещо разбрах. Сега не съм толкова самотен. А как ли е при другите?“
Пьотр C., психолог
Монолог за това, че можеш да си поговориш
и с живите, и с мъртвите
„Нощес един вълк влезе в двора… Погледнах през прозореца — стои и свети с очи. С фарове…
На всичко съм свикнала. Седем години живея сама, седем години, откакто хората си заминаха. Случва се нощем да седя, докато не съмне, и мисля, мисля. И днес цяла нощ седях свита на леглото, а после отидох да видя какво е слънчицето. Какво да ви кажа? Най-справедливото нещо на света е смъртта. Никой все още не се е откупил. Земята поема всички — и добрите, и лошите, и грешниците. А повече справедливост на тоя свят няма. Тежко и честно цял живот съм се трудила. Живях по съвест. А справедливост за мен няма. Някъде Бог е давал. а докато дойде моят ред — вече нищо не му е останало, за да ми даде. Младият може да умре, а старият е длъжен… Никой не е безсмъртен — нито царят, нито търговецът… Отначало ги чаках хората, мислех си, че всички ще се върнат. Никой не си тръгваше завинаги, тръгваха си временно. А сега чакам смъртта. Не е трудно да умреш, а е страшно. Няма цьрква и отчето не идва. Нямам на кого да си разкажа греховете.
Първия път като ни казаха, че има paдиация, си мислехме, че това е някаква болест и който се разболее, умира веднага. Не, казват, това е нещо, което стои на земята и влиза в земята, но не можеш да го видиш. Животните може би го виждат и чуват, а човекът не. А това не е истина. Виждала съм… Този цезий ми стоеше в градината, докато дъждът не го намокри. Цветът му е един такъв мастилен… Стои си и става на парчета… Върнах се от колхозната нива и отидох в моята градина. И там едно такова синьо парче…
А след двеста метра още едно. Голямо колкото забрадката на главата ми. Викнах съседката, другите жени, обиколихме навсякъде. Всичките градини, полето наоколо… Два хектара… Може би намерихме четири големи парчета. А едното беше червено на цвят… На другия ден се изсипа дъжд. От сутринта. И към обяд ги нямаше. Дойде милицията, а вече нямаше какво да им покажем. Само им разказахме… Ей такива парчета… (Показва с ръце.) Колкото забрадката ми. Сини и червени.
Не се страхувахме много от радиацията… Когато не я виждахме, не я познавахме, може и да сме се страхували, а когато я видяхме, вече не беше толкова страшно. Милицията заедно с войниците постави табелки. На някого срещу къщата, някъде на улицата; пишеше: седемдесет кюри, шейсет кюри… Сто години сме живели с нашите си картофи, а сега казаха, че не може! И лучец не разрешават, и моркови. Един плаче, друг се смее… Съветваха ни да работим в градината с марлени превръзки и гумени ръкавици. А пепелта от печката да заравяме. Да погребваме… О-о-о… А тогава един важен учен дойде и каза в клуба, че трябва да мием дървата… Какво е туй чудо! Да не повярваш на ушите си! Накараха ни да си перем калъфите за одеялата, чаршафите, пердетата… Ами те нали са в къщата! В шкафовете и сандъците. Каква ти радиация вкъщи! През стъклото? През вратата? Какво е туй чудо! Да я търсят в гората, на полето… Затваряха кладенците, обвиваха ги с найлон, Водата била „мръсиа“… Как ще е мръсна, толкова си е чиста! Куп неща ни наговориха. Всички ще умрете… Трябва да заминете… Да се евакуирате…