Наплашиха хората. Хвана ги страх. Някои хора нощно време заравяха най-ценното си. И аз закопах някои дрехи… Червените грамоти за честния ми труд и някоя пара, която си бях заделила за черни дни. Такава мъка! Такава мъка ми изпълваше сърцето! Да умра, ако не ви казвам истината! Чух тук, че в едно село войници евакуирали хората, а един дядо и бабичката му останали. Ден преди да вдигнат хората и да ги натоварят в автобусите, те взели кравичката си и се скрили в гората. Там изчакали. Като по време на войната… когато наказателните отряди палеха селото… Откъде ни се взе тази беда? (Плаче.) Животът ни е несигурен. Радвам се, когато не плача, сълзите ми сами си текат.
О! Погледнете към прозореца: една сврака долетя. Не ги гоня. Макар че се случва свраките да ми откраднат яйца от курника. И все пак не ги гоня. Бедата е една за всички. Никого не гоня! Вчера един заек дотича…
Друго щеше да е, ако всеки ден вкъщи имаше хора. Недалеч оттук, в другото село, също живее една жена, казах й да се отбива. Колко ще помогне, колко не, но поне да си поговориш с някого. Да го повикаш… Нощем всичко ме боли. Краката ми се схващат, сякаш ме лазят мравки, играе ми някакъв нерв. Тогава вземам нещо в ръцете си… Шепа зърно… И хруп, хруп. Нервът ми се успокоява. Колко съм се наработила в тоя живот, колко съм се мъчила. Всичко ми е дошло до гуша и нищо не искам. Ако умра, ще си почина. Душата ми както и да е… а тялото ще се успокои. И дъщери имам, и синове. Всички са в града. А аз никъде неискамда мърдам от тука! Дал Бог години, а не дал кьсмет. Знам, че старият човек става досаден, децата ще потърпят, ще потърпят и ще го обидят. Радостта от децата е докато са малки. Нашите жени, които отидоха в града, плачат. Или снахата ги обижда, или дъщерята. Искат да се върнат. Стопанинът ми… Лежи тук в гроба… Ако не лежеше тук, щеше да живее на друго място. И аз щях да съм с него. (Изведнъж весело.) А защо да си тръгвам? Тук е хубаво! Всичко си расте, всичко си цъфти. От мушичката до звяра — всичко си живее.
За вас всичко ще си спомня… Самолетите летят ли, летят. Всеки ден. Ниско-ниско над главите. Летят към реактора. Към централата. Един след друг. А тук — евакуация. Изселване. Щурмуват къщите. Хората се затвориха, скриха се. Добитъкът реве, децата плачат. Война! А слънчицето свети… Седнах и не излизам от къщата, вярно, че не заключих. Почукаха войниците: „Е, стопанке, готова ли си?“. Питам: „Насила ли ще ми връзвате ръцете и краката?“. Помълчаха, помълчаха и си тръгнаха. Младички, съвсем младички. Деца! Жените пълзяха на колене пред къщите. Молеха се. Войниците хващаха под ръка едната, другата — и в колата. А аз ги заплаших, че ако някой ме пипне или ми се прави на много як, ще го бия с тоягата. Ругаех! Здраво ругаех! Не плаках. В този ден нито сълзичка.
Седя в къщата. И чувам вик. Вик! А после става тихо. Затихва… В този ден… В първия ден не излязох от къщата.
Разказваха ми: върви колона от хора… И колона от добитък. Война!
Стопанинтми обичаше да казва, че човек стреля, а Бог носипатроните. Всеки със съдбата си! Някои от младичките, които си тръгнаха, вече умряха. На новото място. А аз си ходя с тояжката. Тропам. Като ми домъчнее, поплаквам си. Селото е празно. А птици тук всякакви… Летят… И лос може да се появи… (Плаче.)
Всичко ще си спомня… Хората си заминаха, а оставиха котките и кучетата. Първите дни ходех и наливах на всички мляко, а на всяко куче давах по парче хляб. Тестояха в своите дворове и си чакаха стопаните. Чакаха хората дълго. Гладните котки ядяха краставици… Ядяха домати… До есента косях тревата пред вратичката на съседката. Оградата падна, аз ѝ я приковах. Чаках хората… При съседката живееше едно кученце, казваше се Жучка. „Жучка — моля го, — ако първи срещнеш хора, викни ме.“
Нощем сънувам, че се евакуирам… Офицерът ми крещи: „Стопанке, скоро ще запалим и заровим всичко. Излизай!“ И ме водят някъде си, на някакво непознато място. Не разбирам. Нито е град, нито е село. И земя не е…
Какво ми се случи… Имах един добър котарак. Казваше се Васка. Зимата гладните плъхове нападаха, спасение нямаше. Влизаха под одеялото. Пробиха дупка в бъчвата със зърно. Така че Васка ме спаси. Без Васка щях да умра… С него ще си поприказваме, ще обядваме. А после Васк изчезна… Може би гладните кучета някъде са го нападнали и са го изяли? Те все тичаха гладни, докато не умрат, котките бяха толкова гладни, че ядяха котетата си, не през лятото, през зимата ги ядяха. Прости, Господи! А една жена плъховете я изгризаха… В дома ѝ. Рижи плъхове… Истина ли е, или не, но мълвят. Тук и клошари щъкат… Първите години имаше урожай — ризи, блузи, палта. Вземат и ги носят на вехтошаря. Като се напият, пеят песни. И псуват. Един бил паднал от велосипеда и заспал на улицата. На сутринта намерили две костички и велосипеда. Истина ли е, или не? Не мога да кажа. Мълвят.