Тук всичко живее. Ама всичко! Гущер живее, жаба квака И червей пълзи. И мишки има! Всичко има! Пролетта особено е хубаво. Обичам, когато цъфти люлякът. Когато песекинята мирише. Докато ме държаха краката, сама ходех за хляб, само в едната посока е петнайсет километра. Като млада бих отишла дотам на бегом. Нищо особено. След войната ходехме до Украйна за семена. На трийсет, на петдесет километра оттук. Хората носеха по един пуд, а аз — по три. А сега понякога и вкъщи не мога да мръдна. На стара жена и лятно време ѝ е студено на печката. Милиционерите идват тук, проверяват селото, та и хляб ми носят. Само че какво ли проверяват? Живеем аз и котаракът. Това е друг котарак. Милицията свирне, ние се радваме. Тичаме. Носят му кокалчета. А мен ме питат: „А ако нападнат бандити?“ — Че какво, много ли ще си отживеят при мен? Какво ще ми вземат? Душата ли? Само душа имам. — Добри момчета. Смеят се. Донесоха ми батерии за транзистора, сега слушам радио. Обичам Людмила Зикина, но сега сякаш рядко пее. Сигурно е остаряла и тя като мен. Стопанинът ми обичаше да казва така… Ей така казваше: „Балът свърши, прибирай инструментите.“.
Ще ви разкажа как си намерих коте. Нямаше го вече моят Васка… Чакам ден, два… Месец… Съвсем сама останах. Нямаше на кого дума да продумам. Тръгнах из село, по чуждите градини викам: Васка, Мурка… Васка! Мурка! Първоначално ги имаше много, после изчезнаха някъде. Изпоизмряха. Смъртта не подбира… Земицата всички приема… И аз ходя ли, ходя. Два дни го виках. На третия ден — седи под магазина… Спогледахме се… Той се радва, и аз се радвам. Само че той и една дума не казва. „Хайде да вървим — каня го, — да вървим вкъщи.“ А той седи… Мяу… Почвам да го плаша: „Какво ще правиш тук сам? Вълците ще те изядат. Ще те разкъсат. Да вървим. Имам яйца, сланина“. Е, как да му обясня? Котаракът не разбира човешкия език, а как тогава ме разбра? Аз вървя напред, той бяга след мен. Мяу… „Ще ти отрежа сланина.“ Мяу… „Ще живеем двамата.“ Мяу… „Ще те кръстя Васка.“ Мяу… И ето вече две зими с него презимувахме…
Нощем сънувам, че някой ме вика… Гласът на съседката: „Зина!“. Замълчава… И пак: „Зина!“.
Като ми стане мъчно, си поплаквам…
Отивам на гробището. Там лежи мама… Малката ми дъщеричка… Тя умря от тиф през войната. Тъкмо я занесли на гроба, заровихме я и зад един облак се показа слънчицето. И свети ли, свети. Направо да се върнеш и да я изровиш. Стопанинът ми е там… Федя… Седя до всички тях. Вайкам си се. А човек може да си поговори и с живите, и с мъртвите. За мен няма разлика. Слушам и едните, и другите. Когато си сама… И когато ти е мъчно… Много мъчно…
Срещу самото гробище живееше учителят Иван Прохорович Гавриленко, той отиде при сина си в Крим. След него — Пьотр Иванович Миуски. Тракторист. Стахановец, тогава всички бяха стахановци. Златни ръце имаше. Правеше дантели от дърво. Къщата му беше за чудо и приказ. Кукла! Ой, беше ми и мъчно, и кръвта ми закипя, когато я рушаха. Заровиха я. Офицерът ми крещеше: „Не тъжи, майко. Къщата е върху „петно“. А самият той беше пиян. Приближавам се, той плаче: „Майко, върви си! Върви си!“. Изгони ме. А по-нататък е чифликът на Миша Михалев, той палеше котела във фермата. Бързо си отиде Миша. Замина и веднага почина. След него беше къщата на зоотехника Степан Бихов… Изгоря! През нощта лоши хора я запалиха. Пришълци. И Степан не живя дълго. Погребан е в Могильов, където живеят децата му. Втора война… Колко хора загубихме! Ковальов, Василий Михайлович, Анна Коцура, Максим Никифоренко… Едно време живеехме весело. По празниците имаше песни, танци. Акордеон. А сега е като в затвор. Понякога притварям очи и тръгвам из село… Казвам им: „Каква ти тук радиация, като и пеперудата си лети, и земната пчела си жужи. И моят Васка лови мишки“. (Плаче.)
А ти, моя миличка, разбра ли каква ми е мъката? Кажи на хората защото мен може да ме няма. Ще ме намерят в земята… Под корените…“
Зинаида Евдокимовна Коваленка,
самозаселничка
Монолог за цял един живот, изписан по вратите
„Искам да свидетелствам…