Говорят: Анна Павловна Артюшенко, Ева Адамовна Артюшенко, Василий Николаевич Артюшенко, Софя Николаевна Мороз, Надежда Борисовна Николаенко, Александър Фьодорович Николаенко, Михаил Мартинович Лис.
— Имаме си посещение… Добри хора… Нищо не вещаеше среща, нямаше никакъв знак. Понякога ме дланта — това значи, че ще се ръкуваш. А днес нямаше никакво предзнаменование. Само дето едно славейче цяла нощ пя — това значи, че ще е слънчев денят. Ех! Жените сега ще дотичат. Ето, Надя вече лети…
— И преживяхме всичко, и издържахме…
— Ох, не искам да си спомням. Страшно е. Гонеха ни, войниците ни гонеха. Напристигна военна техника. Самоходи. Един стар дядо… Вече беше легнал. Умираше. Къде да върви? „Ей сега ще стана — плачеше — и ще ида на гробището. Със собствените си сили.“ Какво ни дадоха за къщите? Какво? Вижте колко е красиво тук! Кой ще ни плати за тая красота? Курортна зона!
— Самолети, хеликоптери — шумотевица. Камази с ремаркета… Войници. Е, започна войната, мислех си. С китайците или с американците.
— Стопанинът ми си дойде от колхозното събрание и казва: „Утре ще ни евакуират“. А аз: „А какво ще стане с картофите? Не сме ги извадили“. Съседът почука на вратата и седнаха да пият с моя. Пийнаха и почнаха да ругаят председателя: „Няма да тръгнем и точка. Войната преживяхме, та някаква си радиация ли няма“. Даже ако трябва, ще се скрием в земята. Няма да тръгнем!
— Отначало мислехме, че всички ще умрем след два-три месеца. Така ни плашеха. Агитираха ни да заминем. Слава богу — живи сме!
— Слава богу! Слава богу!
— Никой не знае какво има на оня свят. Тук е по-добре… По-познато. Мама казваше: „Киприш се, радваш се и своеволничиш“.
— Ходим в църквата, молим се.
— Тръгнахме… Взех в едно чувалче пръст от гроба на мама. Поседях на колене: „Прости, че те оставяме. През
нощта отидох при нея, не ме беше страх. Хората си пишеха фамилиите на къщите. На пъновете, на оградите. На асфалта.
— Войниците убиваха кучетата. Стреляха. Бум-бум! Оттогава не мога да слушам как квичи животно.
— Бях бригадир тук. Четиресет и пет години… Страдах за хората. Колхозът ни пращаше на изложение в Москва, да покажем от нашия лен. Оттам донесох значка и червена грамота. Тук хората ме уважаваха: „Василий Николаевич… Нашият Николаевич…“. А там на новото място кой съм? Стар дядо… Като умирам тук, жените ще ми донесат вода, ще запалят печката. Страдах за хората… Вечер идват жените от полето и пеят, а знаем, че почти нищо няма да получат. Някакви дребни стотинки за трудодните. А те пеят.
— На село при нас хората живеят заедно. Като семейство.
— Докато живеех в града при сина ми, ми се присъни сън. Сън… Че чакам смъртта. И нареждам на синовете си: „Заведете ме на нашите гробища, поне пет минути постойте с мен пред родната къща“. И отгоре виждам как синовете ме водят натам…
— Нека да е отровна, с радиация, но си е моята родина. Никъде другаде не сме нужни. Даже на птицата ѝ е мило гнездото.
— Да се доизкажа… Живях у сина на седмия етаж, отивам до прозореца, гледам надолу и се кръстя. Стори ми се че чувам кон. Петел… И така ми е мъчно… А и моят двор ми се присънваше: завързвам кравата и доя, доя… Събуждам се… Не искам да ставам. Все още съм там. Ту тук, ту там.
— Денем живеехме на новото място, а нощем на родното. Насън.
— Зимно време нощите са дълги, понякога седим и броим: кой умря вече? В града от нерви и разни разстройства починаха много, на по четиресет-петдесет години — нима това е възраст за умиране? А ние си живеем. Молим се всеки ден на Бога, искаме едно — здраве.
— Както се казва, който където се е родил, там се е и сгодил.
— Стопанинът ми два месеца лежа… Мълчеше, не ми отговаряше. Сякаш се беше обидил. Ходя по двора, връщам се. „Татенце, как си?“. Повдигаше си очите само като чуеше глас, а на мен ми ставаше по-леко. Лежеше, мълчеше, а си беше у дома. Когато човек умира, не трябва да се плаче. Иначе ще му прекъснеш смъртта, дълго ще се мъчи. Взех от шкафа една свещ и му я слагам в ръцете. Взема я и диша… Виждам, че очите му са мътни… Не плаках… За едно се молех: „Много поздрави на дъщеричката ни и на моята любима майчица“. Молех се заедно да… Някои се молят на Бог да се откопчат, а на мен смърт не ми даде. Жива съм.
— А мен не ме е страх да умра. Никой не живее два пъти. И листото отлита, и дървото пада.
— Женички! Не плачете. През всичките години бяхме все в предните редици. Стаховновки бяхме. Преживяхме Сталин. Войната преживяхме! Ако не се смеехме и не се тешахме, отдавна да сме се обесили. Значи, говорят си две чернобилски жени. Едната казва: „Чу ли, че сега всички имаме белокръвие?“. Другата: „Глупости! Вчера си порязах пръста, потече ми червена кръв“.