— Родният край е като рай. А на чуждото място и слънцето не свети по същия начин.
— А мама ми каза едно време: вземи една иконка и я обърни, да стои така три дни. Където и да си, задължително ще се върнеш у дома. Имах две крави и две телета, пет прасета, гъски, кокошки. Куче. Хващам се за главата и вървя из градината. А ябълки, колко ябълки! Замина, ей, всичко замина!
— Измих къщата, белосах печката… Трябва да оставиш хляб на масата и сол, купа и три лъжички. Толкова лъжички, колкото души има в къщата. За да се върнат…
— А гребенчетата на кокошките бяха черни, а не червени — заради радиацията. И сиренето не ставаше. Един месец живяхме без извара и сирене. Млякото не се квасеше, а ставаше на прах, бял прах. Радиация…
— Тая радиация ми беше в градината. Градината цялата побеля, една такава бяла стана, сякаш беше посипана с нещо. С някакви парченца… Мислех си, че може да са дошли от гората. Че вятърът ги е довял.
— Не искахме да си ходим. Ох, не искахме! Някои пийнали мъже… се хвърляха под гумите. Началството ходеше по къщите и ни уговаряше един по един. Имаше нареждане: „Не може да се взема имущество!“.
Добитъкът три дни не беше поен. Не беше хранен. На заколение! Дойде кореспондент от един вестник и пита: „Е, как сте? Как върви?“. Пияните доячки едва не го убиха.
— Председателят се върти около къщата ми с войниците. Заплашват ме: „Излизай или ще палим. Ето я тубата с бензина!“. Че като се разтичах — ту покривката вземам, възглавницата…
— Е, кажете, как по научному действа тая радиация? Кажете ни истината, ние така или иначе скоро ще умрем.
— А вие какво си мислите, че като е невидима, я няма в Минск?
— Внукът ми ми донесе кученце… Кръстихме го Радий, нали живеем в радиацията. И къде се дяна моят Радий? Винаги ми е в краката… Страх ме е да не избяга от селото и вълците да го изядат. Ще остана сама.
— През войната оръдията по цяла нощ гърмят ли, гърмят. Как бръснат само! Изкопахме си землянка в гората. Стрелят ли, стрелят. Всичко изгоря, да бяха само къщите, а то и градините, и вишничките. Само да няма война… Толкова се страхувам от нея!
— Питат Радио „Ереван“: „Може ли да се ядат чернобилски ябълки?“. Отговор: „Може, но огризките трябва да се заравят надълбоко в земята“. Втори въпрос: „Колко е седем по седем?“. Отговор: „Всеки чернобилец ще ти го сметне на пръсти“. Ха-ха-ха…
— Дадоха ни нова къща. Каменна. Знаете ли, за седем години ни един гвоздей не забихме. Чуждо място! Всичко е чуждо. Стопанинът ми плачеше ли, плачеше. През седмицата работи с трактора в колхоза, чака неделята, а в неделя лежи към стената и плаче.
— Повече никой няма да ни излъже, няма да мръднем от мястото си. Няма магазин, няма болница. Ток няма. Стоим си на газената лампа и на лунната светлина. И си ни е добре! У дома сме си.
- В града снахичката вървеше след мен из апартамента с парцал и бършеше дръжката на вратата, на стола… А всичко е купено с мои пари, всичките мебели и жигулата. Свършиха парите, и мама вече не ни трябва.
— Децата ни взеха парите. А каквото остана, инфлацията го изяде. Това, което ни дадоха за стопанството, за къщите. За ябълчиците.
— Питат Радио „Ереван“: „Що е то бейбиФОН? — Това е дойка от Чернобил“. Ха-ха-ха.
— Две седмици вървях пеша… И кравичката си водех… Хората не ме пускаха у тях. Спях в гората.
— Страхуват се от нас. Казват, че сме заразни. За какво ни е наказал Бог? Сърди ли се? Не живеем нито по човешките, нито по Божиите закони. Избиваме се един друг. Ето за какво.
— Внуците ми дойдоха лятото… Първите години не идваха, и те се страхуваха. А сега ме навестяват, вземат продукти, каквото им дадеш, всичко прибират. „Бабо — питаха ме, — чела ли си книгата за Робинзон?“ Живял сам — така, както и ние. Без хора. Донесох със себе си половин чувал кибрит. Брадва и лопата. А сега си имам сланина, яйца, мляко — всичко е мое. Само захар не можеш да посееш.
Земя тук има колкото си искаш! Ако щеш, изори сто хектара. А власт няма. Тук никой не ти пречи. Няма началници. Свободни сме.
— И котките се върнаха с нас. И кучетата. Заедно се върнахме. Войниците не ни пускаха. Омоновците. Така че нощем… По горските пътечки. Партизанските.
— Нищо не ни трябва от държавата. Сами си произвеждаме всичко. Не ни закачайте! Ни магазин ни трябва, ни автобус. За хляб и сол ходим пеша по двайсет километра. Справяме се сами.
— Върнахме се като катун. Три семейства… А тук всичко бяха разграбили: печката беше разбита, прозорците, вратите бяха свалили. Подовете. Крушките, ключовете, розетките — всичко бяха изкъртили. Нищо здраво нямаше. Ей с тези ръце всичко направихме отново, ей с тези ръце. А как иначе!