— Дивите гъски крякаха, пролетта беше дошла. Време беше за сеитба. А ние в празните къщи… Само покривите бяха цели.
— Милицията викаше но нас. Идват с колите, а ние — в гората. Крием се както от немците. Един път ни нападнаха с прокурор, който ни заплашваше, че ще ни съди. Казвам им: „Да ми дадат една година затвор, ще си я отлежа и ще се върна тук“. Тяхната работата е да си викат, а нашата — да си мълчим. Имам орден за водещ комбайнер, а оня ме заплашва: ще те вкараме по член десет… Все едно съм престъпник.
— Всеки ден си сънувах къщата. Връщах се: или прекопавам градината, или си оправям леглото… И всеки път намирах по нещо — ту обувки, ту пиленца… Всичко беше на хубаво, на радост. На връщане.
— Нощем молим Бога, а денем милиционерите. Попитайте ме: „Защо плачеш?“. А аз не знам защо плача. Радвам се, че съм си у дома.
— И преживяхме всичко, и издържахме…
— Ще ви разкажа един виц… Указ на правителството за привилегиите на чернобилците… На тези, които живеят на двайсет километра от централата, се слага пред фамилията представката „фон“. Тези, които живеят на десет километра са „Ваша светлост“. А тези, които са оцелели до централата — „Ваше сиятелство“. Е, живеем си, Ваша светлост… Ха-ха…
Срещал съм вълк, ето как — той стои и аз стоя. Погледнахме се един друг и той отскочи настрани. Избяга. А на мен косата ми се изправи от страх.
— Всеки звяр го е страх от човека. Ако не закачаш звяра, той ще те подмине. По-рано, като вървиш из гората, щом чуеш глас, тичаш при хората, а сега човек от човека се крие. Не дай боже да срещнеш човек в гората!
— Всичко, което е написано в Библията, става. Там и за нашия колхоз е написано… И за Горбачов… Че ще дойде голям началник с белег на челото и ще се съсипе велика държава. А после ще настъпи Божият съд. В градовете всички ще умрат, а в село ще остане един човек. Човекът ще се радва на човешките следи! Не на човека, а само на следите от него…
— Осветлението ни е на лампа. Газена. A-а… Жените вече са ви казали. Като убием глиган, го сваляме в мазето или го закопаваме в земята. Да престои там три дни. Самогона си го правим от наше си жито. От сладко.
— Имам два чувала със сол. Ще се оправим без държавата! Пълно е с дърва — наоколо е гората! Къщата е топла. Лампата гори. Добре е! Имам коза, козел, три прасета, четиринайсет кокошки. Земята — колкото искаш, тревата — колкото искаш. Вода има в кладенеца. Свобода! Добре ни е! Това тук не е колхоз, а комуна. Комунизъм! Още едно конче ще си купим. И тогава никой повече няма да ни е нужен. Само едно конче…
— Не се върнахме у дома, както се беше удивил един кореспондент, който беше тук, а сто години назад. Жънем със сърп, косим с коса. Мелим житото направо на асфалта. Стопанинът ми плетекошнички. А зимновреме аз шия. Тъка.
— Във войната от рода ми загинаха седемнайсет души. Убиха двамата ми братя. Мама плаче ли, плаче. Ходеше старицата по селата, просеше. „Мъчно ли ти е? — питат мама. — Недей. Който е дал живота си за другите, той е свят човек.“ И аз мога всичко за Родината… Само да убивам не мога… Аз съм учителка, така учех: обичайте човека. Винаги побеждава доброто. Децата, те са малки, душата им е чиста.
— Чернобил… Война на войните. Няма спасение за човека никъде. Нито на земята, нито във водата, нито на небето.
— Веднага спряха радиото. Никакви новини нямаме, затова живеем спокойно. Не се разстройваме. Идват хора, казват ни, че навсякъде има войни. И че сякаш социалист се е свършил, че живеем при капитализма. Че царят ще се върне. Вярно ли е?
— Понякога от гората в градината влиза някой глиган, лос… Хора рядко… Само милиционерите…
— Елате и у нас.
— И у нас. Толкова отдавна не съм имала гости вкъщи.
— И се кръстя, и се моля… Господи! Милицията на два пъти ми руши печката. Извеждаха ме с трактор. А аз се връщах обратно! Ако пуснат хората, всички на колене ще допълзят до вкъщи. Разнесоха по света нашата мъка. Само на мъртвите разрешават да се върнат. Носят ги. А живите — нощем. През гората…
— На Задушница всички се стичат насам. До един. Всеки иска да помене своя си човек. Милицията ги пуска по списък, а за децата до осемнайсет е забранено. Идват и така се радват, когато застанат срещу къщата си… В градината си близо до ябълката… Първо поплачат на гроба, после се разхождат по дворовете си. И там също плачат и се молят. Палят свещи. Стоят край оградите си, както край гроба. Случва се и венче да сложат пред къщата. Слагат бяла покривка на портичката… Отчето чете молитва: „Братя и сестри! Бъдете търпеливи!“.