- На гробищата носят и яйца, и хляб… Много носят блини вместо хляб. Кой каквото има. Всеки сяда до своя близък. Викат ги: „Сестро, дойдох да те взема. Ела при нас да обядваме“. Или: „Мамичко наша… Татенце… Леличко…“ Викат душите от небето… Който има починал през тази година, плаче, а който има починал преди време, не плаче. Говорят си, спомнят си. Всички се молят. И който не знае как, пак се моли.
— А нощем не трябва да се плаче за мъртвите. Като се скрие слънцето — не трябва. Помени, Боже, душите им. И царство им небесно!
— Който не скача, той плаче… Една украинка продавала на пазара големи червени ябълки. Приканва: „Купете си ябълки! Чернобилски ябълки!“. Някой я съветва: „Не си признавай, лельо, че са чернобилски. Никой няма да ги купи“. — Няма да вземат ли? Вземат. Един му трябва за тъщата, на друг — за началника.
— Тук има един излязъл от затвора. Амнистирали го. Живееше в съседното село. Майка му починала, къщата му я закопали. Дойде при нас. „Лельо, дайте ми парче хляб и сланина. Ще ви нацепя дървата.“ Проси.
— Бъркотия в страната — и хората бягат насам. От хората бягат. От закона. И живеят сами. Чужди хора… Сурови, без добрина в очите. Като се напият, ще те запалят. Нощем спим, а под леглото — вили, брадви. В кухнята на вратата — чукче.
— Пролетес имаше една бясна лисица, когато е бясна, е една мила. Не може да гледа вода. Сложи на двора ведро с вода — и не се страхувай! Ще си отиде…
— Идват… Снимат филми за нас, а ние никога няма да ги видим. Нямаме ни телевизори, ни ток. Само това ни остана — да гледаме през прозореца. И да се молим, разбира се. Преди комунистите бяха вместо Бог, а сега само Бог остана.
— Ние сме заслужили хора. Аз съм партизанин, една година бях при партизаните. А когато нашите отблъснаха германците, отидох на фронта. Написах фамилията си на райхстага — Артюшенко. Свалих си шинела и почнах да строя комунизма. А къдее тоя комунизъм?
— При нас е комунизмът. Живеем като братя и сестри.
— Когато почнавойната, през онази година нямаше ни гъби, ни ягоди. Вярвате ли? И земята беше усетила бедата… Четиресет и първа година… Ох, помня! Не съм забравила войната. Плъзна слух, че нашите пленници са избягали, та който си познае своя, да си го вземе. Вдигнаха се, разтичаха се нашите жени! Вечерта кой своя, кой чуждия ще доведе. Но имаше и един гад… Живееше като всички, женен, с две деца. Каза в комендатурата, че сме прибрали украинците. Васка, Сашка… На сутринта идват германците с мотоциклетите… Молим ги, на колене им падаме… А те ги отведоха извън селото и ги разстреляха с автоматите. Девет души. Едни такива млади, хубави. Васка, Сашка…
Само да няма война… Колко ме е страх от нея!
— Началството идва, ще повика, ще повика, а ние сме глухи и неми. И преживяхме всичко, и издържахме…
— А аз за моето си мисля… За моето си мисля ли, мисля… На гробищата… Някои оплакват на висок глас, а някои тихо. А други редят: „Разтвори се, жълто пясъче. Разтвори се, тъмна нощ“. От гората може да дочакаш, но от пръстта никога. Ще му говоря мило: „Иване… Иване, как да живея?“. А той нищо няма да ми отговори, нито добро, нито лошо.
— А аз… Не се страхувам от никого — нито от покойниците, нито от зверовете, от никого. Синът ми идва от града и ругае: „Какво стоиш сама? А ако някой те удуши?“. А какво ще ми вземе? Само възглавници имам… В обикновената къща всичката украса са възглавниците. Като тръгне да влиза бандитът, ще си провре главата през прозореца, а аз ще го посека с брадвата. Ние казваме секирка… Може и да няма Бог, може и да е някой друг, но там, горе, има някого… И съм жива.
— Зимата един дядо окачи на двора одрано теленце. Тогава бяха довели чужденци: „Дядо, какво правиш?“ — Гоня радиацията.
— Случвало се е… Хората разказваха… Погребал един мъж жена си и останал с малкото им момченце. Сам мъж… Пропил се от мъка… Сваля от детенцето всичко мокро и под възглавницата. А жената — дали самата тя, дали душата ѝ — идва нощем, изпира го, изсушава го и го слага на едно място. Веднъж я видял… Повикал я — веднага се изгубила. Станала на въздух. Тогава съседите го посъветвали: като види сянката — да заключи, може скоро да не избяга. А тя изобщо и не дошла. Какво е било това? Кой е идвал там?
Не вярвате ли? А кажете тогава, откъде са се взели приказките? Може някога това да е било истина? Кажете ни, вие, грамотните…
— Защо се срина този Чернобил? Едни казват — учените са виновни. Хващат Бога за брадата, а той се смее. А ние тук да търпим!
Никога не сме живели добре. Спокойно. Точно преди войната отвеждаха хората. Хващаха ги… Имахме трима мъже… Дойдоха с черни коли и ги взеха от полето, и досега не са се върнали. Винаги сме се страхували.