— Не обичам да плача… Обичам да чуя някой нов виц… В чернобилската зона отгледали тютюн. Във фабриката от този тютюн направили цигари. На всяка кутия написали: „Министерството на здравеопазването за по-о-следен път предупреждава: пушенето е опасно за здравето“. Ха-ха-ха… А нашите дядовци пушат…
— Кравичката ми е всичко, което имам. И нея бих си дала, само да няма война. Как се страхувам от нея!
— И кукувици кукат, свраки цвъртят. Сърни тичат. А дали ще се вясват и занапред, никой не може да каже. Сутрин поглеждам през прозореца в градината — глигани са ровили. Диви. Хората можеш да ги преселиш, а лоса и глигана — не. И за водата няма граници, върви както си иска по земята, под земята.
Къщата не може без човек. И на звяра му е нужен човек. Всички търсят човека. Щъркел ще долети. Бръмбарче ще излезе. На всичкисе радвам.
— Боли, женички… Ох, как ме боли! Трябва тихо… Ковчегът го носят тихо… Внимателно. Да не се удари във вратата или в леглото, никъде не трябва да се докосва и да се удря. Иначе лошо — чакай втори покойник. Помени, Боже, душичките им. И царство им небесно! А където ги погребват, там и ще ги преброят. Тук при нас всичко е гробове. Наоколо само гробове… Самосвали свирят. Булдозери. Падат къщи…. Гробарите работят ли, работят… Закопаха училището, селсъвета, банята… Светът е същият само че хората не са същите. Едно не знам, има ли човекът душа? Каква е тя? И къде се побират всичките на оня свят?
Два дни дядото умираше, аз се крих зад печката и следях: как ще излети тя от него? Отивам да доя кравата… Притичвам в къщата. Викам го. Лежи с отворени очи… Душата е излетяла… Или нищо не е имало? Как тогава ще се видим?
— Казва отчето, че сме безсмъртни. Молим се. Господи, дай ни сили да понесем умората от живота ни…
Монолог за това как се радва кокошката на дъждовния червей.
А това, което кипи в канчето, също не е вечно
„Първият страх…
Първият страх как ни се стовари на главите. Изсипа се като порой. А някои хора, повечето, бяха спокойни като камъни. Ей на, честен кръст! Мъжете, по възрастните, като пийнат: „Стигнахме до Берлин и победихме“. Казват го така, сякаш го коват на стената. Победители! С медали.
Първият страх беше… На сутринта в градината намирахме удушени къртици. Кой ги беше удушил? Обикновено те не излизат на светло изпод земята. Нещо ги е прогонило. Ей на, честен кръст!
Звъни ми синът ми от Гомел:
— А летят ли майските бръмбари?
— Няма бръмбари, даже личинки никъде не се виждат. Скрили са се.
— А дъждовни червеи има ли?
— Като се намери дъждовен червей, кокошката се радва. И тях ги няма.
— Първи признак: където няма майски бръмбари и червеи — там има силна радиация.
— Какво е това радиация?
— Мамо, това е смърт. Убедете татко да заминете. Ще останате при нас.
— Но ние още не сме засадили градината…
Ако всички бяха умни, кой щеше да остане сред глупците? Гори, е, нека гори. Пожарът е временно явление, никой не се страхуваше от него тогава. Не знаехме какво е атом. Честен кръст! А живеехме срещу атомната централа — по пряка линия на трийсет километра, а по шосето — на четирисет. Бяхме много доволни. Купуваш си билет и тръгваш. Снабдяването им беше московско — евтини колбаси, в магазините винаги имаше месо. По избор. Хубави времена бяха!
А сега само страхът остана… Разправят, че жабите и мишките ще останат, а хората — не. Животът ще остане без хора. Дрънкат врели-некипели. Само глупак ще им се върже. Но има си крушката опашка… Стара песен е това…
Включвам радиото. Плашат ли ни, плашат с радиацията. А при радиацията по-добре заживяхме. Честен кръст! Виж: донесоха портокали, три вида колбаси, представете си! На село! Внуците ми половината свят обиколиха. Малката ми внучка се върна от Франция, оттам откъдето някога Наполеон е дошъл… „Бабо, видях ананс!“ Второто внуче… Братчето ѝ го бяха взели на лечение в Берлин… Оттам откъдето Хитлер ни удари… С танковете… сега светът е друг… Всичко е различно… Радиацията ли е виновна, или кой? А тя каква е? Може да са я давали някъде на кино? Виждали ли сте я? Бяла ли е, що ли? Какъв цвят е? Едни казват, че няма цвят и мирис, а други — че е черна. Като пръстта! А ако няма цвят, значи е като Бог. Бог е навсякъде, а никой не го вижда. Плашат ни! А ябълки в градината има, и листа по дърветата, картофите са на полето… Мисля, че никакъв Чернобил няма, че са го измислили. Излъгаха хората. Сестра ми и мъжът ѝ си заминаха. Недалеч оттук, на двайсет километра. Два месеца живяха там, идва при тях съседката и казва: „Моята крава прихвана радиацията от вашата. Кравата ми пада.“ — А как ще я прихване? — „Тя лети по въздуха, като прах. Летяща е.“ Глупости! Врели-некипели… А има неща, които са станали… Дядо ми имаше пчели, пет кошера. Три дни не излетяха, нито една. Седяха си в кошерите. Изчакваха. Дядо ходеше по двора — що за напаст е това? Що за холера? Нещо се беше случило в природата. А тяхната система, това после ни го обясни нашият съсед, учителят, е по-добра от нашата, по-разумна, затова са усетили веднага. Радиото, вестниците още мълчаха, а пчелите вече знаеха. Едва на четвъртия ден излетяха. Осите… Имаше оси при нас, гнездо оси над входа, никой не ги закачаше, та на сутринта ги нямаше, ни живи, ни мъртви. Върнаха се след шест години. Радиация… Тя и хората плаши, и зверовете… И птиците… И даже дървото се страхува, само че е нямо. Няма как да го каже. А колорадските бръмбари си пълзят, както са си пълзели, ядат ни картофките, ядат ги до листенце, те са свикнали с отровата. Като нас.