Но като се замисля — във всяка къща има по някой умрял… На другата улица, на оня бряг на реката… Там всички жени сега са без мъже, няма мъже, мъжете измряха. На нашата улица моят дядо живее, и по натам още един. Бог прибра мъжете по-рано. Каква е причината? Никой няма да ни каже, никой не знае тази тайна. А като се замислиш, останат ли сами мъжете, без жени — пак не е хубаво. Те пият, мила, пият. От мъка пият. кой иска да умре? Каква мъка е, когато някой умира! Не можеш да се усетиш. Никой не може, и няма с какво да го утешиш. Пият и говорят… Разсъждават… Да пийнат, да се посмеят и хоп! — да ги няма. Всички искат лека смърт. Как да си я заслужиш? Душата е единственото живо същество. Миличка моя… А нашите жени всичките са празни, женското им е отрязано, да кажем, на всяка трета. И на младата, и на старата… Не всички успяха да родят… Като се замисля… Какво ли не е било…
Какво още да кажа? Трябва да се живее. Друго нищо…
Но има и още… Преди сами правехме масло, сметана, извара, сирене. Варяхме млечна трахана. В града такова ядете ли? Заливаш брашното с вода и го месиш, получават се късчета тесто, тогава ги пускаш в тенджерата с кипяща вода. Вариш и добавяш млякото. Мама ни показваше и учеше: „И вие, деца, се научете така. А мен ме научи моята мама“. Пиехме брезов и кленов сок — брезовик и кленовик. Варяхме зелен фасул в чугунени тенджери на голямата печка. Варяхме кисел от боровинки… А през войната събирахме коприва, лобода и други треви. Подпухвахме от глад, но не умирахме. Горски плодове, гъби… А сега животът е друг, всичко загина. Мислехме си, че такова нещо не се разваля, че винаги е било и ще бъде така. И че това, което ври в чугунената тенджерка, е вечно. Никога не бих повярвала, че то ще се промени. Но е така… Мляко не може, бобови не може. Забраняват гъбите, горските плодове. Карат ни да изкисваме месото по три часа. И два пъти да сменяме водата на картофите, когато ги варим. Но с Господ не можеш да се бориш… Трябва да се живее…
Плашат ни, че и водата не може да се пие. Но как без вода? Във всеки човек има вода. Няма никой без вода. Вода има и в камъка. А водата може би е вечна? Тя дава живот на всичко… Кого да попиташ? Никой няма да ти каже. А на Бог се молиш, не го питаш. Трябва да се живее…
Ето и житото покълна. Хубаво жито.“
Анна Петровна Бадаева,
самозаселничка
Монолог за песента без думи
„Кланям ви се доземи… Моля ви се…
Намерете ни Анна Сушко. Живееше в нашето село Кожушки. Казва се Анна Сушко… Ще ви опиша всички особености, а вие го напишете. Има гърбица, от дете е няма. Живееше сама. Шейсет години… По време на изселването я взеха с кола на „Бърза помощ“ и я откараха нанякъде. Не беше грамотна, затова не сме получавали никакво писмо от нея. Самотните и болните ги откарваха в приюти. Криеха ги. Никой не знае адреса. Напишете го…
Всички в селото я жалехме. Грижехме се за нея като за малко дете. Един ще ѝ нацепи дървата, друг ще ѝ донесе мляко… Ще ѝ напали печката… Две години откакто ние, ходили по чуждите краища, се върнахме в родните къщи. И ѝ предайте, че къщата ѝ е цяла. Покрив има, прозорци. Каквото е счупено и откраднато, ще го възстановим заедно. Само ни дайте адрес, къде живее и страда, ще отидем и ще я вземем. Ще я върнем. За да не умре от мъка. Кланям ви се доземи. Една невинна душа се мъчи в чуждия свят…
Има още една особеност… Забравих… Когато я боли нещо, тя пее. Без думи. Само с глас. Не може да говори…. Когато я боли, провлачва глас: а-а-а… Жалва се…
А… а… а…“