Не трябва да си го спомням… (Пак почва да плаче.) След този случай… Появи ми се екзема на ръцете. Вените ми се подуха. И някакво равнодушие към всичко, не исках да ставам от леглото. Отивам до болницата и се връщам обратно. А самата аз вече чаках бебе… Как да живея? Как да раждам там? Дойдохме тук… В Беларус… Наровля е тихо градче, малко. И не ме питайте повече… Не ме докосвайте… (Замлъква.) Почакайте… Искам да го знаете… Не ме е страх от Бога. От човека ме е страх… Отначало питахме: „Къде е тук радиацията?“ — Където стоите, там е радиацията. — Как така цялата земя?! (Изтрива си сълзите.) Хората си заминаха. Страхуват се.
— А мен тук не ме е страх така, както там. Останахме без родина, ние сме ничии. Всички германци заминаха за Германия, татарите, след като им разрешиха — за Крим, а руснаците на никого не му трябват. На какво да се надяваме? Какво да чакаме? Русия никога не е спасявала хората си, защото е голяма, безкрайна. Честно казано, аз и не чувствам, че Русия е моята родина, нас ни възпитаваха другояче: Родината ни е Съветският съюз. И сега не знаем: как да си спасим душата? Никой не ни заплашва тук със затвор — това е добре. Дадоха ни дом, на мъжа ми — работа. Написах писмо на едни мои познати, те вчера също дойдоха. Завинаги. Дошли вечерта и ce страхували да излязат от сградата на гарата, не пускали децата, седели на куфарите си. Чакали утрото. А после гледат как хората ходят по улиците, смеят се, пушат… Показали им нашата улица, завели ги до самата кооперация. Не могли да да дойдат на себе си, защото ние там бяхме отвикнали от нормалния живот, от мирния. От това, че вечер може да ходиш по улицата. Може да се смееш… А на сутринта отишли в гастронома, видели масло, сметана и там, в самия магазин — това те сами ни го разказаха — купили бутилки сметана и веднага ги изпили. Гледали ги като луди А те две години не били виждали нито масло, нито сметана. Там хляб не можеш да купиш. Там има война… Това не можеш да го обясниш на човек, който не е виждал война… Само на кино…
Там душата ми беше мъртва… Кого бих родила с мъртва душа? Тук има малко хора… Къщите са празни… Живеем до гората… Страхувам се, когато има много хора. Като на гарата… По време на войната… (Заплаква безутешно и замлъква.)
Майката:
- Само за войната… Само за войната мога да говоря. Защо дойдохме тук ли? На чернобилската земя? Защото оттук няма да ни изгонят. От тази земя. Тя вече е ничия. Бог си я е взел. Хората са я оставили.
В Душанбе работех като заместник началник-гара, имаше и още един заместник, таджик. Децата ни растяха заедно, учеха, седяхме на една и съща празнична трапеза — на Нова година, на Първи май… На Деня на победата… Заедно пиехме вино, ядяхме плов. Той ми казваше: „Сестро. Сестричке. Моята руска сестра“. И изведнъж идва, ние бяхме в един кабинет, застава пред моето бюро и крещи:
— Кога най-накрая ще се пръждосаш в твоята Русия? Тази земя е наша!
В същата минута си помислих, че разумът ми няма да издържи. Скочих към него:
— Якето ти откъде е?
— Ленинградско е — отговори стреснато.
— Сваляй руското яке, гад! — свалям му якето. — Откъде е шапката? Хвалеше се, че от Сибир са ти я донесли! Сваляй шапката, гад! Ризата давай! Панталоните! Шити са в московска фабрика! Те също са руски!
До гащите щях да го съблека. Як мъж, стигам му до рамото, а тогава откъде се взе тая сила — всичко щях да му разкъсам. Наобиколиха ни хора. Той крещи:
— Махай се, откачалка!
— Не, дай си ми всичко мое, руско! Ще си взема всичко свое! — едва не полудях. — Събувай чорапите! Обувките!!!
Работехме ден и нощ… Композициите бяха препълнени — хората бягаха… Много руснаци заминаха… Хиляди! Десетки хиляди! Стотици! Още една цяла Русия. Пуснах в два чacà московския влак, в чакалнята останаха деца от град Курган-Тюбе, закъсняха за московския. Затворих ги, скрих ги. Идват двама при мен. С автомати.
— Ей, момчета, какво правите тук? — а сърцето ми затрепери.
— Сама си виновна, всичките ти врати са отворени.
— Пусках влака. Не успях да ги затворя.
— Какви са тези деца там?
— Наши са, от Душанбе.
— А да не са от Курган? Кулябчета?
— Не, не. Наши са.
Тръгнаха си. А ако бяха отворили чакалнята? Щяха всичките да ги… А на мен — куршум в челото! Там властта е една — човекът с автомата. качих на сутринта на влака за Астрахан, наредих да ги возят като дини, да не отварят вратите. (Отначало мълчи. После дълго плаче.) Има ли нещо по-страшно от човека? (Пак замълчава.)