Въпросът е; истински ли е светът, запечатан в словото? Словото стои между човека и душата. Така че…
И още нещо ще ви кажа: птиците, дърветата, мравките — те ми станаха близки. Преди не познавах тия чувства. И не предполагах. Някъде прочетох също: „Вселената е над нас и вселената е под нас“. За всичко мисля. Човекът е страшен… И необикновен… Но тук не ми се ще да убивам никого. Ловя риба, имам си въдица. Така че… А по животните не стрелям… И не залагам капани… Любимият ми герой княз Мишкин казва: „Нима можеш да видиш дърво и да не си щастлив. Така че… Обичам да мисля. А човек преди всичко се оплаква, а не мисли…
Защо ми е да мисля за злото? То, разбира се, ме вълнува… Грехът също е физика… Трябва да признаем несъществуващото. В Библията е казано: „За посветения по един начин, за останалите — с притча“. Вземете птицата… Или друга живинка… Не можем да ги разберем, защото те живеят за себе си, а не за другите. Така че… Около нас всичко тече, така да се каже…
Всичко живо е на четири крака, гледа в земята и го тегли към нея. Само човекът стои на земята, а ръцете и главата му са вдигнати към небето. Към молитва. Към Бога… Една старица се моли в църквата: „Всичко според греховете ни“. Но нито ученият, нито инженерът или военният го признават. Всички мислят: „Няма за какво да се покайвам. Защо съм длъжен да се покайвам?“. Така че…
Моля се простичко… Чета си за мен… Господи, вземи ме! чуй ме! Само в злото човек е изтънчен. но е простоват и безхитростен в любовните слова. Даже на философите думите са почти като мислите, които те са прочувствали. словото съответства напълно на онова, което е в душата, само в молитвата, в молитвената мисъл. Физически го чувствам. Господи, вземи ме! Чуй ме!
И човекът също…
Страх ме е от човека. И винаги искам да го срещна. Добрия човек. Така че… Тук или живеят бандити, крият се, или някой като мен. Мъченик.
Как ми е фамилията ли? Нямам паспорт. Милицията ми го взе… Биха ме: „Какво се шляеш?“ — Не се шляя, кая се. — Още по-здраво ме биха. Биха ме по главата… Така че напишете: раб божи Николай…
Вече — свободен човек.“
Войнишки хор
Артьом Бахтияров, редник; Олег Леонтиевич Воробей, ликвидатор; Василий Иосифович Гусинович, шофъор-разузнавач; Генадий Викторович Деменв, милиционер; Виталий Борисович Карбалевич, ликвидатор; Валентин Комков, шофьор, редник; Едуард Борисович Коротков, пилот на хеликоптер; Игор Литвин, ликвидатор; Иван Александрович Лукашук, редник; Александър Иванович Михалевич, дозиметрист; Олег Леонидович Павлов, майор, пилот на хеликоптер; Анатолий Борисович Рибак, командир на охранителен взвод; Виктор Санко, редник; Григорий Николаевич Хворост, ликвидатор; Александър Василиевич Шинкевич, милиционер; Владимир Петрович Швед, капитан; Александър Михайлович Ясински, милиционер
„Вдигнаха полка ни по тревога… Дълго пътувахме. Никой не казваше нищо конкретно. Едва в Москва, на Беларуската гара ни казаха накъде ни карат. Един младеж, струва ми се от Ленинград, запротестира: „Искам да живея“. Заплашиха го с военен съд. Командирът така и каза пред строя: „Отиваш или в затвора, или на разстрел“. Аз изпитвах други чувства. тъкмо наопаки. Искаше ми се нещо героично. Да изпитам характера си. Може би това беше детски порив? При нас служеха момчета от целия Съветски съюз. Руснаци, украинци, казахи, арменци… Беше тревожно и, кой знае защо, весело.
Е, докараха ни… Докараха ни до самата централа. Дадоха ни бял халат и бяла шапка. Марлена маска. Чистехме територията. Един ден гребяхме, стържехме долу, един ден — горе, на покрива на реактора. Навсякъде с лопати. Тези, които се качваха горе, наричахме „щъркели“. Роботите не издържаха, техниката полудяваше. А ние работехме. Случваше се да ни потече кръв — от ушите, от носа. Дразнеше ни гърлото. Бодеше ни в очите. В ушите постоянно се чуваше монотонен звук. Пиеше ни се, но нямахме апетит. Физзарядката беше забранена, за да не дишаме напразно радиацията. А отивахме на работа в отворените каросерии на камионите.
Но работехме добре. И бяхме много горди с това…“
„Тръгнахме… Имаше знак „забранена зона“. Не съм бил на война, но усещането е що-годе познато… Някъде от паметта… Откъде? Нещо, свързано със смъртта…
По пътя срещахме подивели кучета, котки. Понякога те се държаха странно, не познаваха хората, бягаха от нас. Не разбирах какво им е, докато не ни наредиха да стреляме по тях… Къщите бяха запечатани, колхозната техника беше изоставена… Интересно е да се види. Няма никого, само ние, милицията, патрулираме. Влизаш в къщата — снимките си стоят, а хората ги няма. Документи се търкалят — комсомолски книжки, удостоверения, похвални грамоти… От една къща взехме за малко телевизор, назаем, но някой да си взема нещо за вкъщи не забелязах. Първо, имахме чувството, че хората всеки момент ще се върнат… Второ, това е… нещо, свързано със смъртта.