Карахме до блока, до самия реактор. Снимахме се… Искахме да се похвалим у дома… Беше ни страх и в същото време ни влечеше непреодолим интерес — какво е това нещо? Аз например отказах, жена ми беше млада, не рискувах, а момчетата изпиваха по двеста грама и отиваха…(Зтълчава.) Връщаха се живи — значи, всичко е нормално.
Застъпих на нощно дежурство. Патрулираме… Луната е ясна. Виси като фенер.
Селска улица… Нито един човек… Първоначално в къщите още имаше осветление, после изключиха тока.
Караме и пред нас от вратите на училището излиза глиган. Или лисица. Животните живееха в къщите, училищата, клубовете. А там висяха плакати: „Нашата цел е щастието на цялото човечество“, „Световният пролетариат ще победи“, „Идеите на Ленин ще живеят вечно“.
В канцелариите на колхозите имаше червени знамена, новички вимпели, купчинки отпечатани грамоти с профилите на вождовете. По стените — потрети на вождовете, на масите — вождовете от гипс. Навсякъде военни паметници… Други паметници не видях. Наскоро измазани къщи, сиви бетонни краварници, ръждясали силози… И пак — малки и големи братски могили… „И това ли е животът ни? — питах се, гледайки на всичко с други очи. — Така ли живеем?“ Сякаш военното племе се бе спряло за малко… Беше отишло някъде…
Чернобил взриви мозъка ми. Аз почнах да мисля.“
„Изоставена къща… Затворена. Котенце на прозореца. Помислих си, че е глинено. Приближих се — живо е. Изяло бе всички цветя в саксиите. Мушкатата. Как ли е попаднало тук? Или са го забравили?
На вратата имаше бележка: „Драги минувачо, не търси скъпи вещи. Нямахме такива. Ползвай всичко, но не мародерствай. Ще се върнем“. На други къщи видях надписи с различен цвят: „Прости ни, роден дом!“. Прощавали са се с къщата, както с човек. Писали са: „заминаваме сутринта“ или „заминаваме вечерта“, отбелязали са датата и даже часа и минутите. Имаше бележки с детски почерк на листи от ученически тетрадки: „Не бий котката. Плъховете ще изядат всичко“. Или: „Не убивай нашата Жулка. Тя е добра“. (Затваря си очите.) Забравил съм всичко… Помня само, че отидох там, а друго нищо не си спомням. Забравил съм всичко… На третата година след уволнението нещо стана с паметта ми… Даже лекарите не го разбират… Не мога да си преброя парите — обърквам се. Ходя по болници…
Разказах ли ви го това вече. Приближаващ се и мислиш, че къщата е празна. Отваряш — само един котарак стои… И онези детски бележки…“
„Призоваха ни на военна служба…
А службата беше такава: да не пускаме в изселените села местните жители. Стояхме в заслони близо до пътя, копаехме землянки, строяхме наблюдателни вишки. Наричаха ни „партизаните“. Мирен живот. А ние стоим… Облечени с войнишки униформи. Селяните не разбираха защо, например не трябва да вземат от двора си ведрото стомната, триона или брадвата. Да събират реколтата. Как да им обясниш? Наистина: от едната страна на пътя стоят войници, не пускат никого, а от другата пасат крави, бръмчат комбайни и вършеят житото. Съберат се жените и плачат: „Момчета, пуснете ни! Това е нашата земя… нашите къщи…“. Носят ни яйца, сланина, самогон. Пуснете ни… Плачеха по отровената земя. По мебелите… вещите…
А службата ни беше такава — да не ги пускаме. Някоя жена носи кошница с яйца — ние ги конфискуваме и заравяме. Някоя издоила кравата, носи ведро с мляко. С нея върви войник. Да погребе млякото… Изровили тайно картофите — ние ги вземаме. И цвеклото, и лука, и тиквата. Погребваме ги… По инструкция… А всичко в изобилие, да завидиш направо. И красота наоколо. Златна есен. Всички имаха налудничави лица. И те, и ние.
А по вестниците тръбяха за нашия героизъм… Какви героични момчета сме… Комсомолци-доброволци!
А какви бяхме всъщност? Какво правехме? Бих искал да разбера. Да прочета. Макар да съм бил там…“
„Военен човек съм, щом ми наредят — значи съм длъжен… Дал съм клетва…
Но това не е всичко… Имах и героичен порив. Възпитаваха го… Внушаваха ни го още от училище. От родителите. И полиработниците държаха речи. Радиото, телевизията. Различните хора реагираха различно — едни искаха да им вземат интервю, да пишат за тях във вестника, други гледаха на всичко като на работа, а трети… Срещал съм ги, те живееха с чувството, че извършват героична постъпка. Че участват в историята. Добре ни плащаха, по въпросът не беше в парите. Заплатата ми беше четиристотин рубли, а там получавах хиляда, в съветски рубли. За ония времена бяха много пари. После ни упрекваха: „Парите им с лопата да ги ринеш, а като се върнаха, им дадоха коли, холни гарнитури без ред“. Разбира се, че е обидно. Защото имахме и героичен порив…