Преди да замина, изпитах страх. За кратко. А там страхът изчезна. Ако можех да го видя този страх… Заповед. Работа. Задача. Беше ми интересно да видя реактора отгоре, от вертолета — какво се е случило там, как изглежда? Но ни забраняваха да го правим. В картона ми написаха двайсет и един рентгена, но не съм сигурен, че това е така. Принципът беше много прост: кацаш в районния център Чернобил (всъщност това беше малко райоино градче, а не нещо грамадно, както си го представях), там седи един дозиметрист, на десет-петнайсет километра от централата и замерва фона. Тези замервания след това се умножават по броя летателни часове за ден. Но аз се качих на вертолета и отидох при реактора — оттук дотам, в двете посоки, днес там ще е осемдесет рентгена, утре — сто и двайсет… Нощем кръжа по два часа над реактора. Правехме снимки с инфрачервени лъчи, късчетата разпръснат графит „светеха“ на лентата… През деня не можеше да се видят…
Говорех с учените. Един казва: „Мога да изближа този ваш вертолет с език и нищо няма да ми стане“. А друг: „Момчета, защо летите незащитени? Да си съкратите живота ли искате? Опаковайте се! Облепвайте се!“. Спасението на давещите се е дело на самите давещи се. Сложихме в седалките оловни плочи, изрязахме си жилетки… От тънки оловни листове… Но се оказа, че защитават от едните лъчи, а от другите — не. На всички лицата им станаха червени, обгорени, не можехме да се бръснем. Летяхме от сутрин до вечер. Нямаше нищо фантастично. Работа. Тежка работа. Нощем седяхме пред телевизора, тогава даваха Световното първенство по футбол. Разбира се, че си говорехме и за футбол.
Почнахме да се замисляме… Да не ви излъжа… Сигурно след три-четири години… Когато един се разболя, после втори… Кой умря… Кой полудя… Кой се самоуби… Тогава почнахме да се замисляме. А ще разберем нещо чак след двайсет-трийсет години. За мен Афганистан (там бях две години) и Чернобил (там бях три месеца) са най-ярките моменти в живота ми…
На родителите си не казах, че са ме изпратили в Чернобил. Брат ми случайно купил вестник „Известия“ и видял там портрета ми, носи го на майка ми: „На, гледай — герой!“. Майка ми се разплакала…“
„Пътувахме към централата…
А срещу нас се точеха колоните с евакуираните. Извеждаха техниката. Добитъка. Ден и нощ. Посред мирно време…
Пътувахме… Знаете ли какво видях? По банкета га пътя. Под слънчевите лъчи… Тънък блясък… Нещо кристално блестеше… Мънички частици… Пътувахме noкрай Калинковичи, през Мозир. Нещо се преливаше… Обсъдихме го помежду си. Учудихме се. В селата, където работехме, на листата веднага забелязахме прогорени дупчици, особено по вишните. Късахме краставиците, доматите — и там по листата имаше черни дупчици… Есен. Касисовите храсти бяха пурпурни от плод, клоните бяха доземи с ябълки — как да се сдържиш. Ще хапнеш. Обясниха ни, че не трябва. А ние ругаехме и ядяхме.
Тръгнах… Макар че можеше и да не тръгвам. Сам отидох като доброволец. В първите дни там не срещнах равнодушен човек, после като попривикнахме, погледите ни се изпълниха с пустота. Да си откъсна ордена ли? Привилегии? Глупости! На мен лично такива неща не ми трябват. Апартамент, кола… Какво още? А, вила… Всичко си имах. Бях си го изработил по мъжки… Истинските мъже се хващат на истинска работа. А другите? Нека си стоят под женските поли… На един — донесе справка — жена му раждала, друг пък има малко дете… Да, рисковано е. Да, опасно е — радиация, но все някой трябва да го направи. Ами бащите ни през войната?
Върнахме се у дома. Всичко свалих от себе си, всички дрехи, с които бях там, и ги хвърлих в шахтата за боклук.
А кепето подарих на малкия си син. Много ми се молеше. Носеше го, без да го сваля. След две години му поставиха диагноза — мозъчен тумор.
По-нататък си го допишете сама… Повече не искам да говоря…“
„Току-що се бях върнал от Афганистан… Исках да живея. Да се оженя. Исках веднага да се оженя…
А дойде повиквателна с червен надпис „Специални войски“ — в рамките на един час да се явя на посочения адрес. Майка ми веднага се разплака. Реши, че пак ме викат на война.