Къде ни водят? Защо? Малко информация имаше. Взривил се бил реактор… И какво? В Слуцк ни преоблякоха, надянаха ни униформите и разбрахме, че отиваме в районния център Хойники. Пристигнахме в Хойники, там хората още нищо не знаеха. Те, както и ние, за пръв път виждаха дозиметър. Закараха ни по-нататък, в едно село…
А там вдигнали сватба — младите се целуват, музика, пият самогон. Сватба като сватба. А ни бяха наредили да режем с щиковете земята… Да режем дърветата…
Отначало ни дадоха оръжие. Автомати. В случай че ни нападнат американците… На политзанятията ни четяха лекции за диверсиите на западните спецслужби, за подривната им дейност. Вечерта оставяхме оръжието в отделна палатка. Насред лагера. След месец го взеха. Никакви диверсанти нямаше. Рентгени… Кюри…
На девети май, в Деня на победата, дойде един генерал. Строиха ни, поздравиха ни за празника. Един от стоя се осмели и попита: „Защо крият какъв е радиофонът? Какви дози поемаме?“. Намери се и такъв. Когато reнералът си тръгна, го извика командирът на частта и му наби канчето: „Какви са тия провокации! Паникьор!!!“ След няколко дни ни дадоха някакви противогази, но никой не ги ползваше. Два пъти ни показаха дозиметри, но на никого не дадоха да ги пипне. Един път на три месеца ни пускаха у дома за по няколко дни. Имахме уговорка — да купуваме водка. Домъкнах на гръб две раници с бутилки. Носеха ме на ръце.
Преди да си отидем вкъщи, някакъв кагебеец ни привикваше един по един и ни съветваше никъде и на никого да не разказваме за това, което сме видели. От Афганистан се върнах и знаех, че ще живея! А след Чернобил всичко беше наопаки — ще те убият точно тогава, когато си си вече вкъщи.
Върнах се… А всичко тепърва започва…“
„Какво помня ли… Какво ми се е врязало в паметта?
Цял ден ходя по селата… С дозиметристите… И ни една жена не ни предлага и ябълка… Мъжете се страхуват по-малко, носят самогон, сланина: „Хайде да похапнем“. И да откажеш е неудобно, и да обядваш с чист цезий не много весело. Пиеш. Без мезе.
Белите гъби хрущяха под гумите на колите. Нима това е нормално? В реката плуваха дебели и лениви сомове, шест-седем пъти по-големи от обичайните. Нима това е нормално? Нима…
В едно село все пак седнахме на масата… Имаше печено овнешко… Домакинът си пийна и си призна: „Младо овенче. заклах го, защото не можех да го гледам. Урод някакъв. Даже не ми се яде“. А аз хоп! — и си глътнах водката. След тия думи… Домакинът сс смее: „Тук се адаптирахме като колорадските бръмбари“.
Приближихме дозиметъра към къщата — лови я… “
„Минаха десет години… Все едно нищо не се е случило, ако не бях се разболял, щях да забравя…
Трябва да се служи на Родината! Да служиш на Родината е свято дело. Получих бельо, партенки, обувки, пагони, кепе, панталони, фланелка, колан, раница. На път! Дадоха ни един самосвал. Возех бетон. Седях в кабината и вярвах, че желязото и стъклото ме пазят. Каквото — такова… Ще мине! Млади момчета сме. Неженени. Нямахме респиратори… Не, помня един… Възрастен шофьор… Той винаги беше с маска. А ние не. Катаджиите стояха без маски. Ние в кабината, а те стояха по осем часа в радиоактивния прах. На всички ни плащаха добре — три заплати плюс командировъчни. Харчехме ги… Знаехме, че водката помага. Най-главното средство за възстановяване на защитните свойства на организма след радиоактивно облъчване. И намалява стреса. Неслучайно по време на войната са давали прочутите наркомовски сто грама. Обичайната картинка: пиян милиционер глобява пиян шофьор…
Не пишете за чудесата на съветския героизъм. Да, имаше ги... Чудесата! Но първо бяха небрежността, безхаберието, а после чудесата. Да застанеш на амбразурата… С гърди пред картечницата… А че принципно не трябва да има такова нареждане, за това никой не пише. Хвърлиха ни там като пясък върху реактора… Като чували с пясък. Всеки ден окчваха новия „боен лист“: „работят мъжествено и самоотвержено“, „ще устоим и ще победим“. Наричаха ни красиво — „войниците на огъня“.
За подвига ми дадоха грамота и хиляди рубли…“
„Отначало се чудехме… Мислехме, че това са военни учения… Игра…
Но си беше истинска война. Атомна война… Непозната за нас — кое е страшно кое не е страшно, от какво да се страхуваме и от какво да не се страхуваме? Никой не знаеше. нямаше и кого да питаме. Истинска евакуация… По гарите… какво ставаше по гарите! Помагахме да прехвърлят децата през прозорците на вагоните… Въвеждахме ред по опашките… имаше опашки за билети на касите, а за йод — в аптеките. На опашките псуваха и се караха. Разбиваха вратите на будките за алкохол и магазините. Разбиваха, чупеха железните решетки на прозорците. Хиляди преселници… Живееха в клубовете, училищата, детските градини. Ходеха полугладни. Парите на всички свършваха бързо. Бяха изкупили всичко в магазините…