Няма да забравя жените, които ни перяха бельото. Нямаше перални, никой не се бе сетил за това, не донесоха. Перяха на ръка. Всички жени бяха възрастни. Ръцете им бяха в плюски, струпеи. Бельото не беше просто мръсно, по него имаше десетки рентгени… „Момчета, хапнете“, „Момчета, поспете“, „Момчета, млади сте. Пазете се“. Съжаляваха ни и плачеха.
Дали са още живи?
На двайсет и шести април всяка година се събираме — тези, които сме били там. Тези, които още ни има. Спомняме си ония времена. Бил си войник на война, бил си нужен. Лошото е забравено, а това е останало. Останало е това, че без теб не е можело… Бил си потребен… Нашата система, военната, работи отлично в извънредни ситуации. Там си свободен и необходим. Свобода! И руският човек в такива моменти показва колко е велик! Уникален! Холандци или германци никога няма да станем. И никога няма да имаме перфектен асфалт и добре поддържани морави. А герои винаги ще се намерят!…“
„Моята история.
Повикаха ме — отидох. Трябваше! Бях член на партията. Комунисти, напред! Такава беше обстановката. Работех в милицията. Старши сержант. Обещаха ми нова звездичка на пагоните. Това беше през юни осемдесет и седма година… Трябваше задължително да минем през медицинска комисия, но мен ме пратиха без преглед. Някой, както се казва, се беше измъкнал, донесъл справка, че има язва в стомаха, и аз вместо него. Спешно. Така ра беше обстановката… (Смее се.) Веднага се появиха и вицове. На момента… Идва си един мъж от работа и се оплаква на жена си: „Рекоха ми — утре или в Чернобил, или партийната книжка на масата.“ — Но ти си безпартиен? — „Е, и аз това се чудя, де — откъде да им намеря партийна книжка до утре.“
Тръгнахме като военни, а първоначално ни сформираха като зидарска бригада. Строяхме аптека. Изведнъж почувствах слабост, някаква сънливост. Нощем кашлях. Отивам при лекаря: „Всичко е наред. Жега е“. В стола донесоха от колхоза месо, мляко, сметана, ядяхме. Лекарят не се докосваше до нищо. Сготвят яденето, той отбелязва в журнала, че всичко е в нормата, но проба не вземаше. Забелязахме го. Такава беше обстановката. Бяхме отчаяни. Излязоха ягодите. Пълни кошери с мед…
Почнаха да бродят мародери. Мъкнеха всичко. Ние заковавахме прозорци, врати. Запечатвахме сейфовете в колхозните канцеларии, в селските библиотеки. След това изключвахме инженерните комуникации, обезопасявахме сградите за в случай на пожар.
Магазините бяха разграбени, решетките на прозорците изкъртени. Под краката брашно, захар, захвърлени бонбони… Счупени буркани… От едно село бяха изселили хората, а на пет-десет километра живееха още хора. Вещите от изоставеното село прехвърляхме при тях. Такава беше обстановката… Пазехме… Идва бившият председател на колхоза с местните хора, вече заселени някъде, дали са им къщи, но те се връщат тук да ожънат житото, да сеят. Носеха сеното на бали. В балите намирахме скрити шевни машини, мотоциклети, телевизори. А радиацията беше толкова силна, че телевизорите не работеха… Бартер — те ти дават бутилка водка, ти им даваш разрешение да си изнесат детската количка. Продаваха, разменяха трактори, сеялки. Една бутилка… Десет бутилки… Парите не интересуваха никого… (Смее се.) Както при комунизма… За всичко имаше тарифа: туба бензин — половин литър водка, астраганена шуба — два литра, мотоциклет — както се спазариш… След половин година отбих повинността, толкова беше срокът съгласно щатното разписание. След това изпращаха смяна. Малко ни задържаха, защото от Прибалтика не искали да идват. Такава беше обстановката… Но знам, че окрадоха и изнесоха всичко, което можеше да се вдигне и отнесе. Епруветките от училищните химически лаборатории вземаха. Докараха зоната тук… Търсете я по пазарите, в оказионните магазини, във вилите…
Отвъд телта остана само земята… И гробовете… Нашето минало — голямата ни страна…“
„Пристигнахме на мястото… Надянаха ни униформите…
Въпросът беше: къде сме попаднали? „Авария — успокоява ни капитанът, — случила се е отдавна. Преди три месеца, вече не е страшно.“ Сержантът: „Всичко е наред, само си мийте ръцете преди ядене“.
Бях дозиметрист. Като се мръкнеше, до нашия постови фургон идваха момчета с коли. пари, цигари, водка… Само и само да се поровят в конфискуваните вехтории. Опаковаха чантите. Къде ги носеха? Вероятно в Киев… В Минск… На битпазара… Това, което оставаше, го заравяхме. рокли, обувки, столове, хармоники, шевни машини… Заравяхме ги в ями, които наричахме „братски могили“.