От горе… От високото… Поразяваше ме количеството техника: тежки вертолети, средни вертолети… Ми-24 — това е боен хеликоптер… Какво можеше да се прави с боен хеликоптер в Чернобил? Или на военен изтребител Ми-2? Пилотите. Млади момчета… Стоят в гората срещу реактора, събират рентгени. Заповед! Военна заповед! Но защо трябваше да пращат там толкова много хора, да се облъчват? Защо? (Преминава във вик.) Нужни бяха специалисти, а не човешки материал. Отгоре се виждаше… Разрушеното здание, купчините събрани отпадъци… И гигантското количество малки човешки фигурки. Стоеше някакъв кран от ФРГ, но мъртъв, мина насам-натам по покрива и умря. Роботите умираха… Нашите роботи, създадени от академик Лукачов за изследвания на Марс… Японският робот, който външно приличаше на човек… Но… Явно вътрешностите им бяха изгорели от високата радиация. Подтичваха войници в гумени костюми, с гумени ръкавици… Толкова са малки, гледани от небето…
Всичко запомних… Мислех си, че ще разкажа на сина си… Върнах се: „Татко, какво има там?“ — Война. — Не намерих други думи…“
ВТОРА ГЛАВА
Венецът на сътворението
Монолог за старите пророчества
„Моето момиченце… То не е като другите… Ето, ще порасне и ще ме попита: „Защо не съм като тях?“.
Когато се роди… не беше бебе, а живо чувалче, зашито от всички страни, нито един процеп, само очичките ѝ бяха отворени. В здравния картон е записано: „момиче, родено с множествена комплексна патология: аплазия на ануса, аплазия на влагалището, аплазия на левия бъбрек“… Така звучи на научен език, а на обикновен означава, че не може да пишка, няма дупе, с един бъбрек… На втория ден я носех на операция, на втория ден от живота ѝ… Отвори очички, сякаш се усмихваше, а на мен ми се стори, че иска да заплаче… О, Господи, тя се усмихна! Такива като нея не живеят, умират веднага. Тя не умря, защото я обичам. за четири години — четири операции. Това е единственото дете в Беларус, оцеляло с такава комплексна патология. Много я обичам. (Спира се.) Никого никога вече няма да мога да родя. не бих посмяла. Върнах се от родилния дом, мъжът ми ме целува нощем, а аз цялата треперя — ние не трябва… Грях… Страх… Слушах как лекарите говорят помежду си: „Момичето не се роди в плацента, а в черупка. Ако я покажем по телевизията, нито една майка няма да иска да роди“. Говореха за нашето момиче… как след всичко това да се обичаме?!
Отидох в църквата… Разказах на отчето. казва, че трябва да отмием греховете си. в нашия род никой никого не е убивал… За какво съм виновна? Първоначално искаха да евакуират селото ни, а после го зачеркнаха от списъците — държавата нямала пари. А по това време се влюбих. Омъжих се. не знаех, че тук не трябва да обичаме… Преди много години баба ми бе чела в Библията, че на земята ще дойде време, когато всичко ще бъде в изобилие, всичко ще цъфти и ще дава плод, в реките ще има много риба, а в горите — зверове, но човекът няма да може да се възползва от това. Няма да може и да създаде себеподобно, за да удължи безсмъртието. Слушах старите пророчества като страшна приказка. Не вярвах. Разкажете на всички за моето момиченце. Напишете го. На четири годинки пее, танцува, рецитира наизуст стихотворения. Има нормално умствено развитие, по никакъв начин не се отличава от другите деца, само че играе на други игри. Не си играе „на магазин“, „на училище“, играе си с куклите „на болница“ — бие инжекции, слага термометър, назначава вливане, куклата умира и тя я покрива с бял чаршаф. Четири години живеем в болницата, не мога да я оставя там сама и тя не знае, че трябва да живеем у дома. Когато я вземам за месец-два вкъщи, тя ме пита: „Нали ще се върнем скоро в болницата?“. Там са нейните приятели, те живеят там, растат. Направиха ѝ дупе… Оформят ѝ влагалище… След последната операция съвсем престана да уринира, не успяха да ѝ сложат катетър — трябват още няколко операции. Съветват ни по-нататък да ги правим в чужбина. А откъде да вземем тези десетки хиляди долари, като мъжът ми взима сто и двадесет долара на месец? Един професор тайно ме посъветва: „С такава патология детето ви представлява голям интерес за науката. Пишете на чуждестранните клиники. Трябва да ги заинтригува“. И аз им пиша… (Мъчи се да не се разплаче.) Пиша им, че на всеки половин час трябва да изтисквам урината с ръце, урината изтича през дупките на влагалището. Ако не го правя, ще откаже единственият бъбрек. Къде другаде в света има дете, на което трябва да се изтисква урината на всеки половин час? И колко може да се издържи това? (Плаче.) Не си позволявам да плача… Не трябва да плача… Тропам на всички врати. Пиша. Вземете детето ми, даже и за опити… За научни изследвания… Съгласна съм да стане опитна жаба, опитно зайче, само и само да оживее. (Плаче.) Толкова писма съм написала… О, Господи!