Тя още не разбира, но някой ден ще ни попита защо не е като другите. Защо никой мъж няма да може да я люби? Защо няма да може да роди? Защо на нея никога няма да ѝ се случи това, което се случва на пеперудите… на птиците… на всички, но не и на нея… Исках… Трябваше да докажа… Че… Исках да получа документи… Като порасне да разбере, че ние с мъжа ми сме виновни… Не нашата любов… (Пак се мъчи да не се разплаче.) Четири години се борих… С лекарите, с чиновниците… Успявах да вляза в кабинетите по върховете… Едва след четири години ми издадоха медицинска справка, която потвърждава връзката на йнизиращата радиация (в малки дози) със страшната ѝ патология. Отказваха ми четири години, казваха ми: „Момичето ви е инвалид по рождение“. Какъв инвалид по рождение? Тя е инвалид от Чернобил. Проучих родословното си дърво — в нашия род няма такива неща, всички са живели по осемдесет-деветдесет години, а дядо ми — до деветдесет и четири. Лекарите се оправдаваха: „Имаме инструкции. Тези случаи трябва да ги класифицираме като общо заболяване. След двайсет-трийсет години, когато съберем данни, ще започнем да търсим връзката с йонизиращата радиация. В малки дози… С това, което ядем и пием по нашата земя… А засега медицината и науката знаят малко“. Не мога да чакам двайсет-трийсет години. Половин живот! Исках да ги съдя… Да съдя държавата… Мислеха меза луда, казваха, че такива деца се раждали и в Древна Гърция. И в Древен Китай. Един чиновник ми се развика: „Искаш чернобилски привилегии! Чернобилски пари!“ Как не припаднах в кабинета му, как не умрях от инфаркт… Не трябва…
Едно не можаха да разберат… Не искаха… Трябваше да знам, че ние с мъжа ми не сме виновни… Не и нашата любов… (Обръща се към прозореца и плаче тихо.)
Това момиче расте… Все пак е момиче… Не искам да пишете фамилията ѝ… Даже съседите ни на етажа… не знаят всичко. Обличам ѝ рокличка, сплитам ѝ косата, те ми казват: „Вашата Катя е толкова красива“. А аз самата гледам някак особено бременните жени… Някак отдалеч… Иззад ъгъла… Не ги гледам, а ги наблюдавам… Със смесени чувства — учудване и ужас, завист и радост, даже някаква отмъстителност. Сетих се, че със същото чувство гледам бременното съседско куче… Щъркелката в гнездото…
Моето момиче…“
Лариса З.,
майка
Монолог за лунния пейзаж
„Изведнъж почнах да се съмнявам кое е по-добре: да помниш или да забравиш?
Разпитах познатите си… Едни са забравили, други не искат да си спомнят, защото нищо не можем да променим, дори да си тръгнем оттук. Дори това…
Какво съм запомнил… В първите дни след аварията от библиотеките изчезнаха книгите за радиацията, за Хирошима и Нагасаки, даже за рентгена. Разнесе се слух, че това е нареждане на ръководството, за да не се всява паника. За наше спокойствие. Дори се появи шега, че ако Чернобил се беше взривил при папуасите, целият свят щеше да се изплаши освен самите папуаси. Никакви медицински препоръки… Никаква информация… Който можеше, си намираше таблетки с калиев йодид (в аптеките в нашия град ги нямаше, намираха ги отнякъде с големи връзки). Някои гълтаха шепа от тези хапчета и ги преглъщаха с чаша чист спирт. „Бърза помощ“ ги свестяваше.
Дойдоха първите чуждестранни журналисти… Първата киногрупа… Бяха в найлонови комбинезони, каски, гумени калцуни, ръкавици — и даже камерата беше в специален калъф. С тях беше едно наше момиче, преводачка. С лятна рокля и по сандали…
Хората вярваха на всяка написана дума, макар че никой не пишеше истината. Не я казваше. От една страна, криеха, а от друга — не всичко разбираха. От генералния секретар до портиера. После се появиха разни поверия, всички ги спазваха — ако в града все още има врабчета и гълъби, значи и човекът може да живее. Ако пчелите работят, значи е чисто. Пътувах в таксито, а шофьорът се чудеше защо птиците, като слепи се удрят в стъклото, размазват се. Като луди… Сънени… Нещо като самоубийство… След смяната, за да забрави, отиваше да пие с приятели.
Помня как се връщах от командировка… От двете страни истински лунен пейзаж… До самия хоризонт полетата бяха засипани с бял доломит. Горният заразен слой на земята бе погребан, а вместо него беше посипан доломитов пясък. Сякаш това не беше земята… Сякаш това не беше нейната пръст… Дълго се измъчвах от това видение и се опитах да напиша разказ. Представих си какво ще има тук след сто години — дали човек, дали нещо друго, което ще скача на четири крака, нощем ще вижда всичко с третото си око, а единственото му ухо, на тила — то ще е нащрек, ще чува даже как мравките ходят. Останали са само мравките, всичко друго на земята и в небето е загинало…