Пратих разказа в едно списание. Отговориха ми, че това не е разказ, а преразказ на ужаса. Разбира се, нямах достатъчно талант. Но ми се струва, че има още една причина. Замислих се: защо толкова малко се пише за Чернобил? Нашите писатели продължават да пишат за войната, за сталинските лагери, а за това мълчат. Една-две книги — и толкова. Мислите, че е случайно ли? Това събитие все още е извън културата. То е травма за културата. И единственият наш отговор е мълчанието. Затваряме си очите като малки деца и си мислим, че сме се скрили. От бъдещето нещо ни гледа и то е несъразмерно с чувствата ни. Със способностите ни да оцелеем. Заприказваш се с някого, той започва да ти разказва и ти е благодарен, че си го изслушал. Не че си го разбрал, а че поне си го изслушал. Защото самият той не разбира… Както и ти… Вече не обичам да чета фантастика…
И така, кое е по-добре: да помниш или да забравиш?“
Евгений Александрович Бровки
преподавател в Гомелския държавен университет
Монолог на свидетеля, когото го заболял зъб, когато видял как Христос пада и започва да вика
„Тогава си мислех за друго… Ще ви се стори странно… Тогава се развеждах с жена ми…
Изведнъж идват, връчват ти призовка и казват, че долу колата вече чака. „Черната врана“.Като през трийсет и седма година… Прибираха нощем. От топлата постеля. После тази схема престана да работи, жените не отваряха вратите или лъжеха, че мъжете им са в командировка, на курорт, на село при родителите. Опитваха се да им връчат призовките, но те не ги взимаха. Почнаха да хващат хората на работа, на улиците, по време на обедната почивка в заводските столове. Като през трийсет и седма… А аз тогава бях почти луд… Жена ми ми изневери, всичко друго ми се струваше безмислено. Качиха ме във „враната“… Водеха ме двама цивилни, но някак повоенному облечени, бяха от двете ми страни. Сигурно са се страхували, че ще им избягам. Когато седнах в колата, кой знае защо, се сетих за американските космонавти, които летяха до луната; единият впоследствие бе станал свещенник, а вторият май полудял. Бях чел, че им се сторило… Че там са видели останки от градове, някакви човешки следи. В паметта ми се мернаха откъси от вестниците: че нашите атомни централи са абсолютно безопасни, че могат да ги строят и на Червения площад. Срещу Кремъл. По-безопасни от самовар. Че те са като звездите и че ще ги „засеем“ по цялата земя. Но жена ми ме напусна… Можех да мисля само за това… Няколко пъти се опитах да се самоубия, гълтах хапчета и си мечтаех да не се събудя. Ходехме в една и съща детска градина, учехме в едно и също училище… В един университет… (Пали цигара и мълчи.)
Предупредих ви… Няма нищо героично като за писателско перо. Минаваше ми мисълта, че не е военно време, тогава защо трябва да рискувам, докато някой спи с жена ми. Защо пак аз, а не той? Честно казано, там не видях герои. Видях откачени, на които не им пукаше за собствения им живот, и достатъчно безумна смелост, от която нямаше нужда. И аз също получих грамота и благодарности… Но това е, защото не ме беше страх да умра. Не ми пукаше! Това даже си беше изход! Щяха да ме погребат с почести… И за сметка на държавата…
Там човек веднага попада във фантастичен свят, където се бяха слели краят на света и каменният век. А в мен всичко беше още прясно… Горещо… Живеехме в гората. В палатки. На двайсет километра от реактора. „Партизанствахме“. „Партизани“, това са онези, които ги бяха взели запас. Възраст — от двайсет и пет до четиресет години, много от тях — с висше образование, средно техническо; впрочем аз бях учител по история. Вместо автомати ни дадоха лопати. закопавахме сметищата, градините. жените в селата ни гледаха и се кръстеха. Бяхме с ръкавици, респиратори, маскировъчни халати. Слънцето прежуряше… Появяваме се в градинките им като дяволи. Като някакви инзвънземни. Не разбираха защо им прекопаваме лехите, изтръгваме им чесъна, зелето, след като чесънът си е чесън, а зелето — зеле. Бабичките се кръстеха и питаха: „Войничета, какво, това да не е краят на света?“.