По радиото казаха: градът ще бъде евакуиран за три до пет дни, вземете със себе си нещо топло и бъдете спортно облечени, ще живеете в горите. На палатки. Хората даже се зарадваха — ще отидем сред природата! Ще посрещнем там Първи май. Колко хубаво. Приготвяха за из път шашлици, купуваха вино. Вземаха със себе си китари, магнетофони. Любимите майски празници! Плачеха само ония, юиито мъже бяха пострадали.
Не помня как пристигнах…Сякаш дойдох на себе си, когато видях майка му: „Мамо, Вася е в Москва! Закараха го със специален самолет!“. Но ние дозасадихме градината — картофи, зеле (а след седмица щяха да евакуират селото!) Кой да знае? Кой го знаеше тогава? Вечерта повърнах. Бях бременна в шестия месец. Лошо ми беше… През нощта ми се присъни, че ме вика, докато беше жив, ме викаше насън: „Люся! Люсенка!“. А когато почина, нито веднъж не ме повика. Нито веднъж… (Плаче). Ставам сутринта с мисълта, че ще ида в Москва сама… „Къде си тръгнала?“ — плаче майка му. И баща му го стегнаха за път: „Нека да те заведе“. От спестовната книжка изтеглиха парите, които имаха. Всичките пари.
Пътя не помня… Пътят отново изчезна от паметта ми… В Москва попитах първия срещнат милиционер в коя болница лежат чернобилските пожарникари и той ни каза, а аз се учудих, че го направи, защото ни бяха наплашили, че е държавна тайна, строго секретно.
В Шеста болница — на „Щукинская“…
В тази болница, специална радиологична болница, без пропуск не пускаха. Дадох пари на портиерката и тя тогава ми каза: „Върви“. Каза на кой етаж. Пак помолих някого… И ето ме, седя в кабинета на завеждащата радиологичното отделение — Ангелина Василевна Гускова. Тогава още не знаех как се казва, нищо не помнех. Знаех само, че трябва да го видя. Да го намеря.
Веднага ме попита:
— Миличката ми! Миличката ми… Имаш ли деца?
Как да ѝ кажа?! И разбирам, че трябва да скрия бременността си. Няма да ме пусне при него! Добре че бях слабичка, нищо не ми личеше.
— Имам — отговарям.
— Колко?
Мисля си: „Трябва да кажа, че са две. Ако е едно — няма да ме пусне“.
— Момче и момиче.
— Щом са две, значи няма да се налага да раждаш повече. Сега ме слушай: централната нервна система е напълно поразена, костният мозък е поразен напълно…
„Е, добре — мисля си, — ще стане малко нервен.“
— И още: ако се разплачеш, ще те отпратя веднага. не трябва да се прегръщате и целувате. Не се приближавай. давам ти половин час.
Но аз знаех, че няма да си тръгна оттук. Ако си тръгна, то ще е с него. Заклех се в себе си!
Влизам… Седят на леглата, играят а карти и се смеят.
— Вася! — викат му.
Обръща се:
— О, братлета, свършено е с мен! И тук ме намери!
Един такъв смешен беше, пижамата му е четиридесет и осми номер, а той носеше петдесет и втори. Къси ръкави, къси панталонки. Но лицето му не беше подуто вече… Вливаха им някакъв разтвор…
— И как така изчезна изведнъж? — питам го.
А той иска да ме прегърне.
— Стой, стой — не го пуска при мен лекарят. — Няма какво да се прегръщате.
Обърнахме го на шега. И ето че всички дотичаха тук, също и от другите отделения. Всички бяха от нашите. От Припят. Двайсет и осем души ги бяха докарали със самолет. Какво става там? Какво става при нас в града? Отговарям им, че е почнала евакуация, целият град го извеждат за три или пет дни. Момчетата мълчат… А там имаше още две жени, едната от тях беше дежурила на входа в деня на аварията, тя заплака:
— Боже мой! Децата ми са там. Какво ли е станало с тях?
Прииска ми се да бъдем с него само двамата, даже и за една минутка. Момчетата усетиха, всеки си измисли причина и излязоха в коридора. Тогава го прегърнах и целунах. Той се дръпна:
— Недей да седиш до мен. Вземи си стол.
— Това са глупости — махнах с ръка. — Ти видя ли къде стана взривът? Какво има там? Нали първи бяхте там…
— Най-вероятно е саботаж. Някой го е направил нарочно. всички момчета мислят така.
Така говореха тогава. Мислеха си.
На следващия ден, когато отидох, те вече лежаха по един, всеки в отделна стая. Категорично им бпха забранили да излизат в коридора. Да общуват един с друг. Чукаха по стените: точка-тире, точка-тире… Точка… Лекарите го обясниха така, че всеки организъм реагира по различен начин на дозите на облъчване и онова, на което един би издържал, може да не е по силите на друг. Там, където те лежаха, „светеха“ даже стените. Отляво, отдясно и на етажа под тях… Оттам изселиха всички, нямаше нито един болен… Под тях и над тях никого…