— Четох една книга… Имало е светци, които говорели с птиците и зверовете. а ние си меслим, че те не разбират човека.
— Е, момчета, да караме подред…
— Давай, председателю. А ние ще запалим по цигара.
— Значи, каква е работата… Викат ме в районния изпълком: „Слушай, главни ловецо, в зоната са останали много домашни животни — котки, кучета, трябва да ги отстреляте, за да се избегне епидемия. Действай!“. На следващия ден викам всички, всичи ловци. Казвам им, така и така… Никой не иска да ходи, защото не са дали никакви защитни средства. Питах в гражданска отбрана — нямат нищо. Нито един противогаз. Накрая отидох в циментовия завод и взех маски оттам. Тънка ципица… Против циментов прах… А противогази не ни дадоха.
— Срещахме войници. С маски, ръкавици, качени на БТР-и, а ние — по ризи и с бинтове на носа. С тези ризи и обувки се връщахме у дома. При семействата си.
— Сформирах две бригади… И доброволци се намериха. Две бригади… По двайсет души. Към всяка прикрепиха по един ветеринарен лекар и човек от санитарно-епидемиологичната станция. Имахме още трактор с ремарке и самосвал. Беше обидно, че не ни дадоха защитни средства, не помислиха за хората…
— Но даваха премии — по трийсет рубли. а бутилката водка тогава беше по три рубли. Дезактивирахме се… Отнякъде се появиха рецепти: една лъжичка гъши изпражнения на бутилка водка. Два дни да престои и после се пие. За да не… онова, нашето, да не пострада… Имаше такивачастушки, помните ли ги? Много бяха. „Запорожецът не е кола, киевчанинът не е мъж. Ако искаш баща да станеш, увий си топките с олово.“ Ха-ха…
— Пътувахме из зоната два месеца, в нашия район половината села ги евакуираха. Дестеки села — Бабчин, Тулговичи… Първия път като дойдохме — кучетата тичат около домовете си. Пазят ги. Чакат хората. Зарадваха ни се, идват, като чуят човешки глас… Посрещат ни… Отстрелвахме ги в къщите, в хамбарите, в градините. После ги влачехме до улицата и — в самосвала. Разбира се, не е приятно. Не можеха да разберат: защо ги убиваме? Беше лесно да ги убиваш. Домашни животни… Нямат страх от оръжието, от човека… Притичват се, като чуят човешки глас…
— Една костенурка пропълзя… Господи! Покрай една празна къща… По домовете си стояха аквариумите… С рибките…
— Не убивахме костенурките. С предните гуми на уазката мачкаш костенурката, но черупката ѝ издържа. Не се чупи. С предните гуми, когато бяхме пияни, разбира се. В дворовете клетки много… Зайците бягаха… Нутриите бяха затворени, ние ги пускахме, ако наоколо имаше някаква вода: езеро, река, а те отплуваха. Всичко беше изоставено набързо. Временно. Как е станало? Издават заповед за евакуация: „За три дни“. Жените се вайкат, децата плачат, добитъкът реве. Малките деца ги лъжеха: „Отиваме на цирк“. Хората мислеха да се връщат… Нямаше такава дума „завинаги“. Ех, госпожо, госпожо! Какво да ви кажа, военна обстановка… Котките ни гледаха в очите, кучетата виеха, хвърляха се по автобусите. Дворни кучета, овчарски… Войниците ги гонеха. Ритаха ги. Дълго бягаха подир колите… Евакуация. Да пази Бог!
— Значи, каква е работата… Ето, японците си имат Хирошима, а сега изпревариха всички. На първо място в света. Значи…
— Имахме възможност да постреляме на месо. Ловджийска страст. Пийвахме — и хайде. В службата ми се зачиташе работен ден. плащаха ми заплата. Можеха, разбира се, за такава работа да дадат допълнително. Премията беше трийсет рубли, но парите вече не са същите като при комунистите. Всичко се променяше.
— Ето каква е работата… Отначало къщите стояха запечатани, с пломби. не махахме пломбите. Зад прозореца стои котка, как да я хванеш? Не я пипахме. сетне плъзнаха мародерите — разбиваха вратите, чупеха прозорците, всичко разграбиха. Първо изчезнаха магнитофоните, телевизорите… Кожените изделия… А след това изнесоха всичко. По пода се търкалят само някакви алуминиеви лъжици… а оцелелите кучета се преселиха в къщите… Влизаш — те ти се нахвърлят… Бяха престанали да вярват на хората… Влязох, а кучката лежи насред стаята и кученцата около нея. Дали ми е жал? Не е приятно, разбира се… Правех сравнения… Всъщност ние действахме като наказателен отряд. Като през войната. По същата схема… Военна операция… Идваме, обграждаме селото и кучетата, щом чуят първия изстрел, вече бягат. Бягат към гората. Котките са по-хитри, а и на тях им е по-лесно да се скрият. Едно котенце беше пропълзяло в глинена делва… Извадих го… Измъквахме ги изпод печките… Неприятно чувство… Ти си в къщата, а котката бяга между куршумите, ти търчиш подир нея с оръжието. Кльощави, мръсни. Козината им пада на кичури. Първоначално имаше много яйца, кокошките поостанаха. Кучетата и котките ядяха яйца, като свършиха яйцата, изядоха кокошките. И лисиците ядяха кокошки, лисиците вече живееха в селото заедно с кучетата. Като свършиха и кокошките, кучетата изядоха котките. Имаше случаи, когато намирахме свине в хамбарите… Пускахме ги… В мазетата — всякаква зимнина: краставици, домати… Като открием нещо им го хвърляхме в коритото. Свине не убивахме.