— Срещнахме една старица… Затворила се беше в къщата, с нея пет котки и три кучета… „Не убивай кучето, и то е било човек“, не ни даваше… Кълнеше ни. Взехме ѝ ги насила, но оставихме една котка и едно куче. Наричше ни „бандити“, „разбойници“.
— Ха-ха… „Под хълма оре трактор, на хълма гори реактор. Ако шведите не се бяха намесили, още щяхме да си орем.“ Ха-ха…
— Пусти села… Само печките стоят. Като Хатин! Живеят дядо и баба. Като в приказките. Не ги е страх. Друг би полудял! Нощем палят стари пънове. Вълците се страхуват от огъня.
— Значи, каква е работата… Миришеше… Не можех да разбера защо мирише така в селото. На шест километра от реактора… Село Масали… Като в рентгенов кабинет. Миришеше на йод… На някаква киселина… А казват, че радиацията не миришела… Не знам… А трябваше да се стреля от упор… Значи, лежи си кучката насред стаята, а наоколо кученцата… Нахвърли ми се — отстрелях я… Кученцата ми ближаат ръцете, галят се. Играят си. Трябваше да се стреля от упор… Ех, госпожо, госпожо! Едно кученце… Черничък пудел… Досега ми е жал. Натоварихме с тях цял самосвал, с връх. Караме ги към „гроба“… Всъщност обикновена дълбока яма, макар че трябваше да копаем така, че да не стигаме до подпочвените води и да не застиламе дъното с найлон. Да намерим високо място… Но това, както сами разбирате, масово се нарушаваше — нямаше найлони, не търсехме дълго място. Ако не бяха убити, а само ранени, квичаха… Плачеха… Изсипахме ги от самосвала в ямата, а пуделът се измъкна. Изпълзя. На никого не му бе останал и един патрон. Нямаше с какво да го доубием… Нито един патрон… Бутнахме го обратно в ямата и така я засипахме с пръст. Досега ми е жал.
А котките бяха много по-малко от кучетата. Може би са тръгнали подир хората? Или се бяха скрили? Домашното пуделче… Горкото…
— По-добре да убиваш отдалеч, за да не виждаш очите им.
— Трябва да се научия да целиш точно, за да не доубиваш.
— Ние, хората, уж нещо разбираме, а те просто живеят. „Ходещ прах“…
— Конете… Водеха ги на заколение… Плачеха…
— И аз ще кажа нещо… Всяка твар си има душа. От малък баща ми ме учеше на лов. Ранената кошута… Лежи… Иска да я пожалиш, а ти я доубиваш. В последната минута има напълно осъзнат, почти човешки поглед. Тя те ненавижда. Или се моли: аз също искам да живея! Искам да живея!
— Учи се! Да ви кажа, да доубиваш е по-неприятно, отколкото да убиваш. Ловът е спорт, вид спорт. Защо никой не ругае рибарите, а ловците всички ги ругаят. Не е справедливо!
— Ловът и войната са основните занимания на мъжа. Откак свят светува.
— Не можах да призная на сина си… на детето… Къде съм бил. Какво съм правил. И досега той си мисли, че татко му е защитавал някого там. Бил е на боен пост! Показваха по телевизията военна техника, войници. Много войници. Пита ме синът: „Татко, и ти ли беше като войник?“.
— С нас беше един оператор от телевизията… Помните ли? С камера. Плачеше. Мъж, а плачеше… Все искаше да види триглав глиган…
— Ха-ха… Гледа Лиса: из гората се търкаля Житената питка. „Житена питчице, къде отиваш?“ — Не съм житената питка, а чернобилски таралеж. — Ха-ха… Както се казва, във всеки дом по мирен атом!
— Човекът, да ви кажа, умира като животно. Виждал съм го… Много пъти… В Афганистан… Бях ранен в корема, лежах на слънцето. Ужасна жега. Искам вода! Е, мисля си, ще пукна като животно. И кръвта тече по един и същи начин. Както и при тях. И боли.
— Милиционерът, който беше с нас… Смахна се човекът. Лежа в болница… Жалеше сиамските котки, вика, скъпи са, продават ги на пазара. Красиви са. Горкото момче…
— Видяхме крава с теленце. Не стреляхме. И по конете не стреляхме. Те се страхуваха от вълците, от човека — не. Но конят може по-добре да се защити. Първи от вълците загинаха кравите. По закона на джунглата.
— От Беларус изнасяха добитъка и го продаваха в Русия. А телетата бяха с левкимия. Но пък ги даваха евтино.
— Най ми е жал за старцитее… Приближават се до колите ни: „Момче, нагледай ми къщата“. Бутат ми ключа в ръцете: „Вземи ми костюма. Шапката“. Дават пари… „Как ми е кученцето?“ Кучето са го отстреляли, къщата е разбита. А те никога няма да се върнат там. Как да кажа такова нещо? Не вземах ключовете. Не исках да ги лъжа. Другите вземаха: „Къде си скрил водчицата? На кое място?“. Дядото ще си каже… Намирахме цели бидони, големи бидони за мляко.