— Помолиха ни да отстреляме за една сватба див глиган. Поръчка! Черният дроб се разтичаше в ръката… Но те си поръчват… За сватба, за кръщене.
— Стреляхме и за науката. Един път на три месеца: два заека, две лисици, две кошути. Всички бяха заразени. Но и за нас си удряхме по нещо, ядяхме. Отначало ни беше страх, после привикнахме. Трябва да се яде нещо, няма как да се преселим на Луната. На някоя друга планета.
— Един си купил шапка от лисица на пазара и оплешивял. Арменец си купил евтино автомат от „гроба“ и умрял. Плашехме се един друг.
— А на мен и душата, и главата ми празни… Кученца-мученца… Ех, госпожо, госпожо! Срелях. Работа.
— Говорих с шофьора, който извозваше къщите. Разграбват зоната. Продават. Макар че това вече не е училище, не е дом и не е детска градина, а обекти, набелязани за деактивация. Извозват ги! Срещнах го в банята или в кръчмата. Не помня точно. Той ми разказа: идват с камаза, за три часа разглобяват къщата, а край града ги пресрещат виладжиите. Купуват на части. Изкупили зоната за вили.
— Има и хищници сред нашите… Ловци-хищници… А другите обичат просто да си походят из гората. Стрелят по дребни зверове. По птици.
— Знаете ли… Толкова хора пострадаха, а никой не пое отговорност. Вкараха в затвора ръководството на атомната централа и толкова. В онази система… Да кажеш кой е бил виновен, беше много трудно. Ако са ти наредили отгоре, какво трябва да правиш? Само едно — да изпълняваш. Правили там някакви изпитания. Четох във вестниците, че военните произвеждали плутоний… За атомни бомби… Затова и гръмнало… Грубо казано, въпросът стои така: защо Чернобил? Защо у нас, а не у французите или германците?
— Запомнил съм… Каква е работата… Жалко, че тогава на никого не му остана ни един патрон, нямаше с какво да застреляме. Онова пуделче… Двайсет души… Нито един патрон накрая на деня…
Монолог за това, че не знаем как да живеем без Чехов и Толстой
„За какво се моля ли? Птайте ме: за какво се моля? Не се моля в църквата. А вкъщи… Сутрин или вечер. Когато всички спят.
Искам да обичам. Обичам! Моля се за своята любов. А пък аз… (Прекъсва фразата си. Виждам, че не иска да говори.) Да си спомням ли? Май трябва задължително да го отхвърля от себе си. Да го изтръгна… Не съм чела такива книги… Не съм го виждала на кино… На кино видях войната. Баба ми и дядо ми си спомнят, че не са имали детство, било е война. Тяхното детство е войната, а моето — Чернобил. Аз съм оттам… Ето че вие пишете, а на мен нито една книга не ми е помогнала, не ми е обяснила. Нито театърът, нито киното. Оправям се без тях. Сама. Всичко преживяваме сами, не знаем какво да правим с това. Не мога да си го обясня. Особено се разтрои мама, тя преподаваа в училище руски език и литература, винаги ме е учила да живея по книгите. И изведнъж такива книги няма… Мама се разстрои… Без книги тя не знае как да живее. Без Чехов и Толстой.
Да си спомням ли? И искам, и не искам да си спомням… (Сякаш се вслушва в себе си или спори сама със себе си.) Ако учените нищо не знаят, ако писателите нищо не знаят, тогава ще им помогнем със своя живот и със своята смърт. Така смята мама… А аз не искам да мисля за това, искам да бъда щастлива. Защо не мога да бъда щастлива?
Живеехме в Припят, до атомната централа, там се родих и израснах. В голям панелен блок, на петия етаж. Прозорците гледаха към централата. Двайсет и шести април… Много хора после разказваха, че са чули взрива… Не знам, в нашето семейство никой не го усети. На сутринта се събудих както обикновено — и на училище. Чух бучене. Видях как над покрива на блока ни прелиташе хеликоптер. Ето, ето! Ще има какво да разказвам в училище! Нима съм знаела… Че са ни оставали само още два дни… От нашия предишен живот… Още два дни — последните два дни в нашия град. Него вече го няма. Това, което е останало, не е нашия град. Помня как съседът ни седеше с бинокъла на балкона и наблюдаваше пожара. По права линия е някъде три километра. А ние… Момичетата и момчетата… Денем ходехме с велосипедите до централата, който нямаше велосипед, ни завиждаше. никой не ни се караше. Никой! Нито родители, нито учители. Към обед на брега на реката не останаха рибари, върнаха се почернели, такъв тен за един месец в Сочи не можеш да хванеш. Ядрен тен! Димът над централата беше не черен, не жълт, а син. Синкав. Но на нас никой не ни се караше… Сигурно, възпитанието беше такова… бяхме свикнали, че опасността може да бъде само военна: взрив отляво, взрив отдясно… А това беше обикновен пожар, потушаваха го обикновени пожарникари… Момчетата се майтапеха: „Стройте се на гробището в дълга редица. Който е по-висок, той ще умре първи“. Аз бях малка. Не помня страха, но помня много странни неща. Необикновени… една приятелка ми разказа как нощем с майка си закопавали пари и ценни вещи и ги било страх да не забравят мястото. На баба ми, когато се пенсионираше, ѝ подариха тулски самовар, тя най-много се притесняваше за този самовар и за медалите на дядо. И за старата шевна машина „Сингер“. Къде ще ги скрием? После ни евакуираха… Думата „евакуация“ я донесе татко от работа: „Евакуират ни“. Като във военните книги… Вече бяхме седнали в автобуса, когато татко си спомни, че е забравил нещо. Тича у дома. Връща се с двете си нови ризи… На закачалка… Странно беше… Не беше нещо обичайно за татко… В автобуса всички седяха и мълчаха, гледаха през прозореца. Войниците имаха извънземен вид, ходеха из улиците с бели маскировъчни халати и маски. „Какво ще стане с нас?“ — питаха ги хората. — Защо питате нас? — ядосваха се. Ей ги белите волги, там са началниците.