Потеглихме… А небето синьо-синьо. Къде отиваме? В чантите и мрежичките — великденски козунаци, боядисани яйца. Ако това е войната, от книгите, които бях чела, си я представях другояче. Взрив отляво, взрив отдясно… Бомбардировка… Движехме се бавно, пречеше ни добитъкът. По пътя гонеха кравите, конете… Миришеше на прах и мляко… Шофьорите псуваха, крещяха на пастирите: „Къде сте тръгнали из пътя, ваш'та мама?! Вдигате радиоактивния прах! Вървете по полето, по нивите“. И те ги псуваха, оправдаваха се, че им е жал да тъпчат зеленото жито, тревата. Никой не вярваше, че няма да се върнем. Никога не се е случвало хората да не се завърнат у дома. Малко ми се виеше свят и ме дращеше гърлото. Старите жени не плачеха, плачеха младите. Майка ми плачеше…
Пристигнахме в Минск… От шафнерката си взехме запазени места във влака на тройна цена. На всички донесе чай, а на нас ни каза: „Дайте ми ваши чаши“. Не схванахме отначало… Какво, чаши ли няма? Не! Страхуват се от нас… „От къде сте?“ — От Чернобил. И човекът се изнизва от купето ни, децата не ги пускаха да тичат наоколо. Пристигнахме в Минск, отидохме при една приятелка на мама. Мама и досега се срамува, че с „мръсните“ си дрехи и обувки нощно времее сме нахълтали в чуждия апартамент. Но ни приеха, нахраниха ни. Съжаляваха ни. Додоха съседите: „Гости ли имате? От къде са? — От Чернобил.“ И те също се изнизаха…
След месец на родителите ми им разрешиха да отидат и да видят апартамента. Взеха топлото одеяло, есенното ми палто и пълните събрани съчинения на Чехов, любимите на мама. Мисля, че бяха седем тома. Баба… Нашата баба… Не можеше да разбере защо не са взели двата буркана ягодово сладко, което обичах, нали е в буркани, затворено с капачки… Железни капачки… На одеялото намерихме „петно“… Мама го пра, чисти го с прахосмукачка, нищо не помогна. Дадохме го на химическо чистене… Но то си „светеше“… Това „петно“… Докато не го изрязахме с ножица. Всичко ми беше познато: одеялото, палтото… А вече не можех да спя под това одеяло… Да си облека палтото… Нямахме пари за ново, а аз не можех… Мразех тези вещи! Палтото! Не се страхувах, разберете ме, мразех ги! Всичко това може да ме убие! И мама да убие! Чувство за враждебност… Не можех да разбера… Навсякъде говореха за аварията: у дома, в училище, в автобуса, на улицата. Сравняваха с Хирошима. Но никой не вярваше. Как да повярваш, ако не го разбираш? Колкото и да се опитваш, да се мъчиш да разбереш, пак е неразбираемо. Помня: напускаменашия град, а небето е синьо, синьо…
Баба ми… Не свикна на новото място. Мъчно ѝ беше. На смъртния си одър ни помоли: „Искам киселец!“. Няколко години не разрешаваха да се яде киселец, той поема най-много радиация. Погребахме я в родното ѝ село Дубровники… Там вече беше зона, обградена с бодлива тел. Пазеха войници с автомати. Отвъд телта пуснаха само възрастните… Татко, мама… Роднините… А на мен не ми разрешиха: „За деца е забранено“. Разбрах, че никога няма да мога да посетя баба… Разбрах… Къде можеш да прочетеш такова нещо? Кога друг път е било така? Мама ми призна: „Знаеш ли, мразя цветята и дърветата“. Каза го и се изплаши от себе си, защото е израсналана село и всичко това ѝ е познато и го обичаше… Преди… Когато се разхождахме с нея извън града, тя знаеше как се казва всяко цветче и всяка тревичка. Жълтурче, зубровка… На гробището… На тревата… Постлали покривка, сложили мезе, водка… А войниците ги замерили с дозиметъра и хвърлили всичко. Закопали го. Тревата, цветята — всичко „светело“. Къде заведохме нашата баба?