Моля за любов… Но ме е страх… Страх ме е да обичам… Имам си годеник, подали сме заявление в гражданското. Чували ли сте за хирошимските „хибакуша“? Тези, които са оцелели след Хирошима… Могат да се женят само помежду си. У нас не пишат за това, не говорят. А нас ни има… Чернобилските „хибакуша“. Той ме заведе у тях, запозна ме с майка си… Майка му е добра… Икономист е в един завод. Общественичка. Ходи на всичките антикомунистически митинги, чете Солженицин. Същата тази добра майка, когато разбра, че съм от чернобилско семейство, от преселниците, се учуди: „Миличка, нима ще можете да родите?“. А сме подали заявление в гражданското… Той ми се моли: „Ще се махна от вкъщи. Ще си наемем квартира“. А в ушите си чувам: „Миличка, за някои хора детерождението е грях“. Грях да обичаш…
А допреди него имах един друг. Художник. И с него искахме да се оженим. Всичко беше наред до един случай. Отивам при него в ателието и чувам как вика по телефона: „Провълвяло ти е! Даже не си представяш колко ти е провървяло!“. Обикновено беше един такъв спокоен, даже флегматичен, не знаеше що е възклицание в речта. И изведнъж! Какво се оказва? Негов приятел живее в студентско общежитие. Гледа, в другата стая виси момиче. Закачила се за фортичката на прозореца и перваза… Неговият приятел я издърпал… Извикал „Бърза помощ“… А нашият се ядосва, трепери: „Не можеш да си представиш какво е видял! Какво е преживял! Носил я е на ръце… По устните ѝ имало бяла пяна“… За мъртвото момиче не говореше, не я съжали. На него му дай само да го види и да го запомни… А после да го нарисува… Сетих се, че ме е питал какъв цвят е бил пожарът в централата, виждала ли съм разстреляните котки и кучета, които лежат по улиците? Как са плакали хората? виждала ли съм как умират?
След този случай… Не можех да бъда повече с него… Да отговарям на въпросте му… (След известно мълчание.) Не знам дали ще искам пак да се видя с вас. Струва ми се, че ме разглеждате като него. Просто ме наблюдавате. Запомняте. Правите си някакъв експеримент с нас. На всички им е интересно. Не мога да се отърся от това чувство… А да знаете случайно откъде идва този грях? Грехът на детерождението… Защото аз не съм виновна за нищо.
Нима съм виновна, че искам да бъда щастлива?“
Катя П.
Монолог за това, че свети Франциск проповядвал на птиците
„Това е моята тайна. Никой друг не знае за нея. Казвал съм я само на един мой приятел…
Аз съм кинооператор. Пътувах натам, припомняйки си какво ни учеха: че истински писател се става на война и разни такива неща. Любимият ми писател е Хемингуей, любимата книга — „Сбогом на оръжията“. Пристигнах. Хората си копаят в градините, по полетата — трактори, сеялки. Какво да снимам — не е ясно. Никъде нищо не се взривява.
Първите снимки. В селския клуб. Сложили телевизор на сцената, събрали хората. Слушаха Горбачов: всичко е наред, всичко е под контрол. В това село, където снимахме, провеждаха дезактивация. Миеха покривите, караха чиста пръст. А как да измиеш покрива на бабата, като той тече? Земята трябваше да се среже с върха на лопатата, да се среже целият плодороден слой. А по-надолу у нас има жълт пясък. Ето, бабата изпълнява указанията на селсъвета, изкопава пръстта, а отделя торта от нея. Жалко, че не го снимах… Където и да отидеш: „А, кинаджии. Сега ще ви намерим герои“. Героите бяха старец с внуче, два дни тичали да приберат колхозните крави току до самата централа. След снимките зоотехникът ме заведе при една огромна яма, там с булдозери закопаваха същите тези крави. Но не ми дойде на ума да го снимам. Обърнах гръб на ямата и заснех епизод в най-добрите традиции на родната документалистика: булдозеристите четат вестник „Правда“, заглавието с огромни букви: „страната няма да ни изостави в беда“. Провървя ми — гледам, щъркел стои на полето. Символично! Каквато и беда да ни дойде до главите — ние ще победим! Животът продължава…
Селски пътища. Прахоляк. Разбирах, че това не е просто прах, а радиоактивен прах. Пазех камерата да не се праши, все пак е оптика. Беше много сух май. Колко ли сме се нагълтали, не знам. След седмица ми се възпалиха лимфните възли. Икономисвахме лентата като патрони, защото трябваше да дойде първият секретар на ЦК Слюнков. Къде точно ще се появи, никой не казваше предварително, но ние сами се досетихме. Вчера например пътувахме по пътя — стълбове от прах, а днес слагат асфалт, и то какъв — два-три слоя. Ясно — ето къде чакат висшето началство. След това го снимах това началство, те вървяха само по свежия асфалт. Нито сантиметър встрани! И от това имах кадри, но не ги включих в сюжета…