Никой не разбираше нищо, това беше най-страшното. Дозиметристите казват едни цифри, а във вестниците ччетем съвсем други. Аха, започнах бавно да се досещам нещо. А-а-а… Вкъщи оствих малко дете, любимата жена… Какъв глупак съм, че да се окажа тук! Е, ще ми ддат медал… А жена ми ще ме напусне… Спасението е в хумора. Разказвахме вицове. В едно изоставено село се настанил клошар и с него останали четири бабички. Питат ги: „Как е мъжлето?“ — Копелето стига чак до другото село. — Ако опиташ да си искрен докрая… Вече си тук. И разбираш вече: Чернобил… Но пътят се е ширнал… Ручеят бяга, просто си бяга. А това се е случило. Пеперудите летят… Красива жена стои до реката… А това се е случило. Нещо подобно чувствах, когато почина един близък човек. Слънцето… Някъде се чува музика… Лястовиците се боричкат под покрива… А той почина. Заваля дъжд… А той почина. Разбирате ли? Искам да уловя с думи чувствата си, да ги предам, такива, каквито са били тогава. Да попадна в друго измерение…
Видях и почнах да снимам цъфтящата ябълка… Жужат земни пчели, цветчетата са сватбенобели… И пак — хората работят, градините цъфтят… Държа камерата в ръка, но не мога да разбера… Нещо не е наред! Експозицията е нормална, картината е красива, а нещо не е както трябва. И изведнъж се сепвам: не усещам аромата. Градината цъфти, а няма аромат! По-късно разбрах, че съществува такава реакция на организма при висока радиация, блокират се някои органи. Майка ми е на седемдесет и четири години, помня, че се оплакваше, че не чувства миризми. Е, мисля, че сега това се е случило с мен. Питам нашите в групата, бяхме трима: „Мирише ли ябълката?“ — Не, изобщо не мирише. — Нещо ставаше с нас… Люлякът не миришеше! Люлякът! И в мен се зароди чувството, че всичко, което е наоколо, не е истинско. Че съм насред декор… И че съзнанието ми не може да го осъзнае, няма на какво да се облегне. Няма схема!
Като бях дете… Съседката ни, бивша партизанка, разказваше как по време на войната техният отряд бягал от обсада. На ръце ноосела малко бебе, на месец, вървели през блатото, обградени от наказателния отряд… Бебето плачело… Можело да ги издаде, да ги намерят, целия отряд. И тя го задушила. Говореше за това отчуждено, сякаш не тя, а някоя друга жена го е направила, и детето не е било нейно. Забравил съм защо си го беше спомнила. Ясно помня друго, своя ужас: защо го е направила? Как е могла? Струваше ми се, че целият партизански отряд е бягал от обсадата заради това бебе, за да спасят него. А то, за да останат живи здравите силни мъже, задушили детето. Какъв е смисълът на живота тогава? След това не ми се щеше да живея повече. На мен, момчето, ми беше неловко да гледам онази жена, защото съм разбрал за нея такова нещо… И въобще разбрах нещо ужасно за човека. А какво ли ѝ е било да ме гледа? (Известно време мълчи.) Ето защо не искам да си спомням… За онези дни в зоната… Измислям си разни оправдания. Не искам да отварям онази врата. Там исках да разбера къде съм истински и къде — фалшив. Вече имах деца. Първото — момче. Когато ми се роди син, престанах да се страхувам от смъртта. Открих смисъла на живота…
Нощем в хотела… Събуждам се и чувам монотонен шум навън, неразличими сини сенки. Повдигам щорите: по улицата минават десетки уазки с червени кръстове и буркани. В абсолютна тишина. Изпитах нещо като шок. В паметта ми изплуваха кадри от филм… Веднага се върнах в детството… Ние, следвоенните деца, обичахме военните филми. И онези кадри… И детския страх… Твоите всички са напуснали града и си останал сам, трябва да вземеш решение. А кое е най-правилното? Да се престориш, че не си жив? Или какво? А ако трябва да направиш нещо, то какво е?
В Хойники в центъра на градчето висеше Почетното табло. Най-добрите хора от района. Но в заразената зона отиде и изведе децата от детската градина шофьорът-пияница, а не онзи, от Почетното табло. Всеки гледа себе си. Евакуация. Първо извозваха децата. Натоварваха ги на големи автобуси „Икарус“. Усещам се, че снимам така, както съм го виждал във военните филми. И забелязвам, че не само аз, но и хората, които участват в цялото това действие, се държат по тоя начин. Държат се така, както, спомняте си, в любимия на всички ни филм „Летят жерави“: някоя сълза в очите, кратки думи на прощаване… Помахване с ръка… Излиза, че всички са намерили форма на поведение, която вече е позната. Стараеха се да наподобява на нещо. Момиченце маха на майка си с ръка, ето, всичко е наред, тя е силна. Ние ще победим! Ние… Ние сме такива…
Мислех си, че ще се върна в Минск, а там също ще има евакуация. Как ли ще се простя с жена си, със сина си? Представях си и онзи жест: ние ще победим! Ние сме воини. Баща ми, доколкото си спомням, носеше военни дрехи, макар че не беше военен. Да мислиш за пари е подло, за собствения си живот — непатриотично. Да си гладен е нормално състояние. Те, родителите ни, са преживели разрухата, и ние сме длъжни да я преживеем. Иначе няма как да станеш истински човек. На мен самия след военната служба гражданския живот ми се услади. Нощем цяла компания ходехме из улиците да търсим силни усещания. Като дете четох великолепната книга „Прочистващите“, забравих автора, там ловяха диверсантите, шпионите. Риск! Лов! Така сме устрроени. Ако всеки ден има работа и добра храна — това е непоносимо, некомфортно е! Живеехме в общежитието на някакво пътно-траспортно управление заедно с ликвидаторите. Млади момчета. Дадоха един куфар с водка — да чистим радиацията. Изведнъж се разнася, че в същото общежитие са настанили медицински отряд. Само девойки. „Охо, сега ни се е паднало!“ — казват мъжете. Отиват двама и се връщат с ей такива очи… Викат ни… Картинката беше следната: по коридора момичета… Под гимнастьорката се подават панталони и мъжки долни гащи с връзки, те им се влачат по пода, спъват ги, но никой не се притеснява. Всичко е старо, втора ръка, не по размер. Виси като на закачалка. Коя е с чехли, коя — със скапани обуща. А върху гимнастьорката навлекли предпазното гумено облекло, пропито с някаква химия… Мирише-е-е… Някои и през ноща спяха така. Жестоко е да ги глведаш… Никакви медицински сестри не бяха, бяха ги докарали от института, от военната катедра. Обещали им, че ще бъдат за два дни, а когато ние дойдохме, бяха прекарали тук вече месец. Разказаха ни, че ги били водили при реактора, били се нагледали на изгаряния, но за изгарянията само от тях съм слушал. И сега ги виждам — ходят из общежитието като насън…