По вестниците пишеха, че за щастие вятърът не духал в тази посока… Към града… Към Киев… Още никой не знаеше… Не се досещаше, че е духал към Беларус… Към мен и моя Юрик. Ние в онзи ден с него се разхождахме в гората, беряхме детелинки… Господи, защо никой не ме предупреди!
Върнах се от експедицията в Минск… Пътувам за работа в тролея. Чувам откъслечни разговори: снимали филм в Чернобил и единият оператор умрял направо там. Изгорял. Мисля си: „Кой ли е той?“. По-нататък: млад бил, с две деца. Името му било Витя Гуревич. Имаме такъв оператор, съвсем младо момче. Две деца ли? Защо е криел? Приближаваме се към киностудията, някой уточнява: не Гуревич, а Гурин, и се казва Сергей. Господи, това съм аз! Сега ми е смешно, но тогава вървях от метрото до киностудията и ме беше страх, че ще отворя вратата и… Най-нелепата мисъл: „А откъде са взели снимката ми? От отдел „Кадри“ ли?“ Откъде е тръгнал този слух? Пълно несъответствие между мащабите на случващото се и количеството жертви. Например Курската битка. Хиляди загинали… Ясно. А тук — в първите дни седем пожарникари… След това — още няколко души… А след това съвсем абстрактни за нашето съзнание определения: „след няколко поколения“, „вечност“, „нищо“. тръгнаха слухове, че летят триглави птици, че кокошките кълват лисици, плешиви таралежи…
А после… После пак някой трябваше да отиде в зоната. Един оператор донесе справка, че има язва на стомаха, друг се ската в отпуск… Викат ме: „Трябва!“ — Че аз тъкмо се върнах. — „Ти вече си бил там. На теб ти е все едно. И освен това, ти вече имаш деца. А те са млади“. Дрън-дрън, може и да искам пет-шест деца! Почват да ме притискат, казват, че скоро ще има атестация, това ще ти е козът. Ще ти увеличат заплатата… Тъжна и смешна история. Щях да полудея…
Веднъж снимах хора, които са били в концлагер. Тези хора обикновено избягват да се срещат. Има нещо противоестествено в това да се събираш и да си спомняш войната. Да си спомнят как са ги убивали и как те са убивали. Хората, които са познали или преживели заедно унижения… Такива хора бягат един от друг. Бягат от себе си. Бягат от това, което са узнали там за човека… От онова, което там е изскочило от него. Изпод кожата. Ето… Ето защо… Нещо там… В Чернобил… Аз също разбрах, почувствах онова, за което не ти се иска да говориш. Например за това, че всичките ни хуманистични представи са относителни… В екстремна ситуация човекът всъщност изобщо не е онзи човек, за когото се пишат книги. Такъв човек, за когото е писано по книгите, не срещнах. Напротив. Човекът не е герой. Всички ние сме продавачи на апокалипсис. Големи и малки. В съзнанието ми се стрелкат откъслечно… Картинки… Председателят на колхоза иска с две коли да изнесе семейството си с покъщнината, с мебелите, а партийният секретар иска едната кола за себе си. Настоява за справедливост. А вече няколко дни съм свидетел, как не можеха да изведат група деца от яслата. Транспортът не стигаше. А на някого две коли са му малко, да си побере всичките партакеши заедно с трилитровите буркани със сладка и туршии. Видях как на ссутринта ги товареха. И това не го снимах… (Неочаквано се засмива.) Там в магазина си купихме колбаси, консерви, а ни беше страх да ги ядем. Мъкнехме мрежичките със себе си. Беше ни жал да ги хвърлим. (И вече сериозно.) Механизмът на злото ще работи и при апокалипсиса. Разбрах го. Все така ще клюкарят, ще се подмазват пред началниците, за да си спасят телевизора и астраганеното паалто. И пред края на света човекът ще остане такъв, какъвто е сега. Винаги.