Неудобно ми е, че не уредих на киногрупата никакви привилегии. На едно момче от нашите му трябваше апартамент, отивам в профкомитета: „Помогнете, половин година бяхме в зоната. Имаме право на придобивки. — Добре — казаха, — донесете справка. Справките трябва да са с печат“. Отиваме в районния комитет, а по коридорите ходи една леля Настя с метла. Всички се разбягаха. Имаме един режисьор, той има купчина със справки: къде е бил, какво е снимал. Герой!
В съзнанието ми има голям, дълъг филм, който не съм снимал. Много серии. (Мълчи.) Всички ние сме продавачи на апокалипсис…
Влизаме в една къща. Живееше една бабичка.
— Е, бабо, да тръгваме.
— Ще тръгваме, момчета.
— Тогава се приготвяй, бабо.
Чакаме на улицата. Пушим. И бабата излиза, В ръцете ѝ икона, котенце и вързопче. Това е вдичко, което носи със себе си.
— Бабо, не може да взимаш котето. Не е разрешено. Козината му е радиоактивна.
— Не, деца, без котето няма да тръгна. Как да го оставя? Да го оставя само. То ми е семейството.
С тази бабичка… И с разцъфтялата ябълка… С тях започна всичко… Сега снимам само животни… Казах ви, че намерих смисъла на живота…
Веднъж показах чернобилските си сюжети на децата. Упрекнаха ме: защо? Не може. Не трябва. Така и така те живеят в този страх, сред тези разговори, имат изменения в кръвта, нарушена имунна система. Надявах се, че ще дойдат пет-десет души. Залата се препълни. Задаваха най-различни въпроси, но един ми се вряза в паметта. Едно момченце, запъваше се и се червеше, ясно беше, че е от ония тихите, неразговорчивите, попита: „А защо не е можело да се помогне на животните, които са останали там?“ Е, защо? Аз самият не си бях задавал такъв въпрос. Не можах да му отговоря… Нашето изкуство е само за страданието и любовта на човека, а не на всичко живо. Само на човека! Не се приближаваме към тях — към животните, към растенията… Към другия свят… А човекът може да унищожи всичко. Да убие всички. Това вече не е фантазия… Разказвали са ми, че в първите месеци след аварията, когато се обсъждала идеята за преселването на хората, е имало проект заедно с хората да се преселят и животните. Но как? Как да се преселят всички? Може би по някакъв начин може да се вземат тези, които са на земята, а онези, които са в земята — бръмбарчета, червейчета? А тези, които са отгоре? В небето? Как да се евакуират врабците и гълъбите? Как да се постъпи с тях? Нямаме средства да им предадем нужната информация.
Искам да заснема филм… Ще се казва „Заложниците“… За животните… Помните ли песента „Плуваше из океана ръждив остров“? Корабът потъва, хората скачат в лодките. А конете не знаят, че в лодките има място за коне…
Една съвременна притча… Действието се развива на далечна планета. Космонавт в скафандър. Чува през слушалките шум. Вижда, че над него се надига нещо огромно. Необятно. Динозавър?! Без да разбира какво е, стреля. След миг — друго нещо се приближава към него. Той унищожава и него. След още един миг — стадо. И настъпва клане. Оказало се, че е започнал пожар и животните се спасявали, бягали по пътеката, на която стоял космонавтът. Човекът! А с мен… Ще ви кажа… С мен там се случи нещо необичайно. С други очи започнах да гледам на животните… На дърветата… На птиците… Ходя в зоната… През всичките тези години… От някой изоставен, изтърбушен човешки дом изскача глиган… Излиза женски лос… Това съм го снимал. Това търся… Искам да направя нов филм. И да видя всичко с очите на звяра… „Какво снимаш? — питат ме. — Огледай се наоколо… В Чечня има война.“ А свети Франциск проповядвал на птиците. Говорел с птиците като с равни. И какво като птиците си говорели с него на птичи език, това не го е принизило. На него му е бил ясен техният таен език.
Помните ли… При Достоевски… Как човекът удряше коня по кротките очи. Безумен човек! Не по гърба, а по кротките очи…“
Сергей Гурин, кинооператор