Три дни живях при моите московски познати. Казваха ми: вземи тенджерата, вземи супника, не се притеснявай. Такива хора бяха… Такива! Сварих пуешки бульон, за шест души. За шесте наши момчета… Пожарникарите… От една смяна… Всички те бяха дежурни в онази нощ: Ващук, Кибенок, Титенок, Правик, Тищура. От магазина им купих паста за зъби, четки, сапун. Нямаше нищо в тази болница. Малки хавлии им купих… Чудя се сега на моите познати, те, разбира се, се страхуваха, нямаше как да не се страхуват, вече се носеха всякакви слухове, но въпреки това ми предлагаха: вземи всичко, което ти трябва. Вземи! Как е той? Как са те? Ще живеят ли? Ще живеят… (Мълчи.) Тогава срещнах много добри хора, не ги запомних всички… Светът ми се беше свил до една точка. Той… Само той… Помня една възрастна санитарка, която ме подучваше: „Има болести, които не се лекуват. трябва да седиш и да му галиш ръката“.
Рано сутринта отивам на пазар, оттам — при моите познати, варя бульон. Трябваше да очистя всичко, да го надробя, да го разделя на порции. Някой ме помоли: „Донеси ябълки“. С шест половинлитрови шишета… Винаги за шестима! В болницата… Седя до вечерта. А вечерта — пак на другия край на града. Колко ли щях да издържа така? Но след три дни ми казаха, че мога да живея в общежитието за медицински работници, на територията на самата болница. Боже, какво щастие!!!
— Но там няма кухня. Как ще им готвя?
— Вече не трябва да готвите. Стомасите им престават да приемат храна.
Започна да се променя — всеки ден вече виждах друг човек… Изгарянията излизаха на повърхността… В устата, по езика и по бузите първо се появиха малки язвички, после се разраснаха. Лигите му течаха на талази, на бели ивици. Цветът на лицето… Цветът на тялото… Син… Червен… Сиво-кафяв… А то цялото е толкова мое, толкова любимо! Не може да се разкаже! Не може да се напише! И даже да се преживее… Спасяваше ме това, че всичко ставаше мигновено, нямаше кога нито да мислиш, нито да плачеш.
Обичах го! Все още не знаех колко го обичах! Току-що се бяхме оженили, не бяхме се нарадвали един на друг… Вървим по улицата. Взема ме на ръце и се върти. И ме целува, целува. Хората минават покрай нас и се усмихват.
Клиника по остра лъчева болест — четиринайсет дни… За четиринайсет дни човек умира…
В общежитието дозиметристите ме замериха още първия ден. Дрехите, чантата, портмонето, обувките — всичко „гореше“. И всичко ми взеха. Даже долното бельо. Не ми докоснаха само парите. В замяна ми дадоха болничен халат петдесет и шести номер при моя четиресет и четвърти и чехли четиресет и трети вместо трийсет и седми. Дрехите, казаха, може би ще ги върнем, а може би няма, едва ли ще можем да ги „изчистим“. В такъв вид се появих пред него. Изплаши се: „Божичко, какво ти е?“. А аз все пак успявах да варя бульон. Слагах бързовара в стъкления буркан… Там слагах късчета кокошка… Съвсем малки… След това някой ми даде своята тенджерка, май че чистачката или дежурната на общежитието. Някой ми даде дъска, на която режех свеж магданоз. По болничен халат нямаше как да ида на пазар, някой ми носеше зеленината. Но всичко беше безполезно, той не можеше даже да пие… да преглътне сурово яйце… А на мен ми се искаше да намеря нещо вкусничко! Сякаш това щеше да помогне. Отидох до пощата: „Момичета — моля се, — трябва бързо да звънна на родителите ми в Ивано-Франкивск. Мъжът ми умира тук“. Незнайно защо, веднага се досетиха откъде съм аз и кой е мъжът ми, веднага ме свързаха. Баща ми, сестра ми и брат ми същия ден долетяха при мен в Москва. Донесоха ми мои неща. Пари.
Девети май… Той все ми казваше: „Не знаеш колко е красива Москва! Особено в Деня на победата, когато има заря. Искам да го видиш“. Седя срещу него в стаята, той отвори очи:
— Сега ден ли е, или е вечер?
— Девет вечерта.
— Отвори прозореца! Почва зарята!
Отворих прозореца. На осмия етаж, целият град е пред нас! Букет от огън се изстреля в небето.
— Ето — на!
— Обещах ти, че ще ти покажа Москва. Обещах ти, че на празниците цял живот ще ти подарявам цветя…
Погледнах — изпод възглавницата му три карамфила. Дал на сестрата пари и тя купила.
Скокнах и започнах да го целувам:
— Единствен мой! Любов моя!
Почна да мърмори:
— Какво ти казват лекарите? Че не трябва да ме прегръщаш! Че не трябва да ме целуваш!
Забраниха ми да го прегръщам. Да го милвам… Но аз… Повдигах го и го намествах на леглото. Оправях постелята, слагах термометъра, внасях и изнасях подлогата… Чистех… Цяла нощ — с него. Пазех всяко негово движение. Всяко вдишване.