Светът се раздели: на нас, чернобилците, и на вас — всички останали хора. Забелязали ли сте? тук никой не акцентира на това, че е беларусин, украинец, руснак… Всички се наричат чернобилци. „Ние сме от Чернобил“, „Аз съм чернобилски човек“. Сякаш сме някакъв отделен народ… Нова нация…
Монолог за напълно непознатото нещо, което пропълзява, промъква се в теб
„Мравки… Малки мравки пълзят по стъблото…
Наоколо трещи военна техника. Войници. Викове, ругатни. Псувни. Бучат хеликоптери. А те пълзят… Връщах се от зоната и от видяното за един ден в паметта ми остана ясна само тази картина… Този момент… Спряхме в гората, застанах да пуша до брезите. Застанах близо, опрях се. Пред лицето ми мравките пълзяха по стъблото, без да ни чуват, без да ни обръщат внимание… Устремено следваха маршрута си… Ние ще изчезнем, а те няма и да забележат. Нещо такова ми се стрелна в мислите. В откъслечните ми мисли. Толкова впечатления, че не можех да разсъждавам. Гледах ги… Аз… Никога преди не ги бях забелязвал… На близко разстояние…
Първо всички казваха „катастрофа“, после „ядрена война“. Чел съм за Хирошима и Нагасаки, виждал съм документални кадри. Страшно е, но е разбираемо: атомна война, радиус на взрива… Даже може да си го представиш. Но това, което ни се случи… Не го разбирах. Не ми стигаха познанията, не ми стигаха всички книги, които съм прочел през живота си. Дойдох си от командировка и с недоумение гледах лавиците с книги в кабинета си… Четях… А можеше и да не чета… Нещо съвършено неясно разрушаваше целия ми предишен свят. То пропълзява, промъква се у теб… Против волята ти… Помня разговора с един учен: „Така ще е хиляди години — обясняваше. — Уранът се разпада за двеста тридесет и осем полуразпада. Като време това са един милиард години. А торият — четиринайсет милиарда години“. Петдесет… Сто… Двеста… А после? После — ужас, шок! Не разбирах какво е време. Къде съм?
Да пишеш за това сега, когато са минали само десет години… Един миг… Да пишеш? Мисля, че е рисковано. Несериозно. Ще измислим нещо, което да прилича на наш живот. Ще изкопираме. Пробвах… Нищо не се получи… След Чернобил остана митологията за Чернобил. Вестниците и списанията се надпреварват кой ще напише нещо по-страшно, човекът, който не е бил там, много обича страха. Всички четяха за гъби с човешка глава, но никой не ги намираше. За птици с два клюна… Затова не трябва да се пише, а да се записва. Да се документира. Покажете ми фантастичен роман за Чернобил… Няма такъв! Няма и да има! Уверявам ви! Няма да има…
Имам си един специален бележник… Водех си го от първите дни… Записвах си разговорите, слуховете, вицовете. Това е най-интересното и най-достоверното. Точен отпечатък. Какво е останало от Древна Гърция? Митовете от Древна Гърция…
Ще ви го дам този бележник… Търкаля се между хартиите, може би ще го покажа на децата ми, когато пораснат. Все пак е история…“
Из разговорите:
„Вече трети месец по радиото казват, че обстановката се нормализира… Обстановката се нормализира… Обстановката се стаб…“
„За миг възкръсна забравената сталинистка лексика: „агенти на западните спецслужби“, „заклети врагове на социализма“, „шпионски номера“, „диверсионна акция“, „удар в гърба“, „подриване на нерушимия съюз на съветските народи“. Всички наоколо дрънкат за внедрени шпиони и диверсанти, а не за йодната профилактика. Всяка неофициална информация се възприема като чужда пропаганда.
Вчера от репортажа ми редакторът зачеркна разказа на майката на един от пожарникарите, гасили ядрения пожар през първата нощ. Умрял от лъчева болест. Родителите погребали сина си в Москва и се върнали в селото си, което вече било евакуирано. Тайно, през гората, се добрали до двора си и събрали чувал домати и краставици. Майката е доволна: „Затворихме двайсет буркана“. Доверие към земята… Към вечния селски опит… Даже смъртта на сина им не преобърнала обичайния им свят…