„Радио „Свобода“ ли слушаш?“ — вика ми редакторът. Замълчах си. — „Не ми трябват паникьори във вестника. Пиши за героите… Войниците се качили на покрива на реактора…“
Герои… Герои… Кои са те днес? За мен това са лекарят, който въпреки нарежданията отгоре, казва истината на хората. И журналистът, и ученият. Но както каза на планьорката редакторът: „Запомнете! Тука няма лекари, учители, учени, журналисти, всички имаме сега една професия — съветски човек“.
Дали сам си вярваше какво приказва? Не го ли е страх? Вярата ми се подкопава с всеки ден.“
„Дойдоха инструктори от ЦК. Маршрутът им е следният: с кола от хотела до областния комитет на партията; обратно — пак с кола. Изучават обстановката по публикуваното в местните вестници. Саковете им са пълни с мински сандвичи. Варят чай с минерална вода. Също докаарана. Това го разказваше дежурната в хотела, където са отседнали. Хората не вярват на вестниците, телевизията и радиото, търсят информация в поведението на началниците. Тя е най-достоверна.
Какво да правя с детето? Идва ми да го сграбча и да бягам. Но партийната книжка ми е в джоба. Не мога!“
„Най-популярния лаф в зоната е: „За стронция и целзия най-много помага водка „Столичная“.
Но в селските магазини неочаквано се появиха дефицитни стоки. Чух какво каза секретарят на областния комитет: „Ще ви създадем райски условия. Само останете и работете. Ще ви заринем с колбаси и елда. Ще имате всичко, което има в най-добрите показни магазини“. Тоест в техните бюфети в областните комитети. Отношението към народа е такова: на него му стигат водка и колбаси.
Дявол да го вземе! Никога не бях виждал в селски магазин три вида колбаси. Самият аз купих оттам на жена си вносни чорапогащи…“
„Един месец продаваха дозиметри, после изчезнаха. Не може да се пише за това. Колко, какви радионуклиди са паднали — също не може. Не може да се пише и за това, че в селата са останали само мъже. Жените и децата са изселени. Цяло лято мъжете перат сами, доят кравите, прекопават градинките. Разбира се, пият. Карат се. Свят без жени… Жалко, че не съм сценарист. Това е сюжет за филм… Къде е Спилбърг? Моят любим Андрей Герман? Написах нещо… И тук се появи безмилостният редакторски червен молив: „Не забравяйте, че си имаме врагове. имаме много врагове зад океана“. И затова у нас всичко е хубаво, а лошо няма. И не може да има нещо неразбираемо.
Но някъде има специални композиции, хората виждат началници с куфари…“
„Близо до милиционерския пост ме спира стара баба: „Виж ми там къщичката. Трябва да се събират картофите, а войниците не ме пускат“. Изселили са ги. Излъгали ги, че било за три дни. иначе нямало да тръгнат. Човек във вакуум, човек без нищо. Промъкват се в селата си през военните заслони… По горските пътечки. През блатата… Нощем… Преследват ги, гонят ги. С коли и хеликоптери. „Като при германците“ — сравняват старите хора. През войната…“
„Видях първия мародер. Младо момче, облечено с две кожени куртки. Доказваше на военния патрул, че така се лекува от радикулит. Когато го разкриха, си призна: „Първият път е страшно, после свикваш. Пиеш едно и тръгваш“. Престъпквайки инстинкта за самосъхранение. В нормално състояние е невъзможно. Така нашият човек отива да извърши подвиг. И по същия начин — престъпление“.
„Влязохме в празна къща — на бяла покривка стои икона… „За Господа…“ — рече някой. В друга — масата е застлана с бяла покривка… „За хората…“ — рече някой.“
„След една година отидох в родното си село. Кучетата са подивели. Намерих нашия Рекс, викам го — не идва. Не ме позна ли? Или не иска да ме познае? Обиден е.“
„Първите седмици и месеци всички притихнаха. Мълчаха. В изтощение. Трябва да тръгват, а те до последния момент — не! Съзнанието изключи. Не помня сериозни разговори, помня вицове: „сега във всички магазини има радиостоки“, „импотентните се делят на радиоактивни и радиопасивни“. А после вицовете изведнъж изчезнаха…“
„В болницата едно малко момиченце разказва на майка си:
— Момченцето умря, а вчера ме черпеше с бонбони.“
„На опашката за захар:
— Брей, хора, колко гъби тая година! И гъби, и горски плодове — като специални насаждения.
— Заразени са…
— Глупости… Кой те кара да ги ядеш — събираш, сушиш и ги караш в Минск на пазара. Ще станеш милионер.“