Започна Горбачовата перестройка… Времето, което дълго чакахме. Първото, което забелязах, бе, че лицата на хората веднага започнаха да се променят, отнякъде изведнъж се появиха други лица. Хората даже започнаха да вървят по друг начин, животът промени нещо в пластичността, повече се усмихваха един на друг. Чувстваше се нова енергия във всичко. Нещо… Да, нещо напълно се промени. И сега се учудвам как бързо се случи това. И мен… Мен също ме изтръгнаха от картезианския живот. вместо философски книги четях нови вестници и списания, чаках с нетърпение поредния брой на перестроечния „Огоньок“. Сутрин ставаха опашки пред будките на „Союзпечат“, така никога преди не бяхме чели вестници, никога повече нямаше и да четем. Никога повече нямаше да им вярваме така. Имаше лавина от информация… Публикуваха политическото завещание на Ленин, което половин век беше съхранявано в специалните архиви. В книжарниците се появи Солженицин, след това Шаламов… Бухарин… До скоро за притежание на тези книги арестуваха. Издаваха присъди. Върнаха от заточение Сахаров. За първи път по телевизията предаваха заседанията на Върховния съвет на СССР. Цялата страна, затаила дъх, седеше пред екраните… Говорехме ли, говорехме… Говорехме на глас за това, за което доскоро шептяхме в кухните. Колко поколения си говореха само в кухните! Изчезваха там! Мечтаеха там! Седемдесет и няколко години… Цялата съветска история… Вече всички ходеха по митинги. По демонстрации. Нещо подписваха, против нещо гласуваха. Помня как някакъв историк говореше по телевизията… Донесе в студиото карта на сталинските лагери… Целият Сибир беше в червени знаменца… Научихме истината за Куропати… Шок! Обществото онемя! Беларуските Куропати — братската могила на трийсет и седма година. Там са заедно беларуси, руснаци, поляци, литовци… Десетки хиляди… НКВД-ешни ровове на два метра дълбочина, хората са ги заравяли на по два-три реда. Някога това място е било далеч от Минск, а сега е в рамките на града. Стана град. Може да се отиде с трамвай. През петдесетте години там засадили млада гора, боровете пораснаха и гражданите, без да подозират нищо, си правеха там пикници през почивните дни. Зимата караха кънки. Почнаха разкопките… Властта… Комунистическата власт лъжеше. Измъкваше се. Нощем милицията засипваше разритите гробове, а през деня пак ги разкопаваше. Видях документални кадри: редици с почистени от пръстта черепи… И на всеки дупчица на тила…
Разбира се, живеехме с чувството, че участваме в революция… В новата история…
Не се отклонявам от нашата тема. Не се притеснявайте. Искам да си спомня какви сме били, когато стана Чернобил. Защото в историята те ще останат заедно — разтухата на социализма и чернобилската катастрофа. Съвпаднаха. Чернобил ускори разпада на Съветския съюз. Взриви империята.
А от мен направи политик…
Четвърти май… На деветия ден след аварията Горбачов направи изказване, разбира се, това беше проява на страх. На безпомощност. Като в първите дни на войната… През четиресет и първа… По вестниците пишели за вражеските интриги и западната истерия. За антисъветския ажиотаж и провокативните слухове, които разпространяват враговете ни. Отвъд хълма. Спомням си себе си през онези дни… Дълго не се страхувахме, почти месец всички бяха в състояние на очакване, че ей сега ще обявят: под ръководството на комунистическата партия нашите учени… нашите героични пожарникари и войници… за пореден път покориха стихията. Удържаха нешиждана победа. Изстреляха космическия огън в бутилка. Страхът не се появи веднага, дълго време не го допускахме до себе си. Абсолютно вярно. Да… Да! Както сега разбирам, той изобщо не е могъл да се съвмести в нашия ум с мирния атом. От училищните учебници, от прочетените книги… В нашите представи картината на света изглеждаше така: военният атом е зловеща гъба до небето, както в Хирошима и Нагасаки, хората за секунда се превръщат в пепел, а мирният атом е безобидната електрическа крушка. Имахме детска представа за света. Живеехме по буквара. Не само ние, а цялото човечество стана по-умно след Чернобил… Порасна. Премина в друга възраст.