Разговорите от първите дни:
— Гори атомна централа. Но някъде далеч. В Украйна.
— Четох във вестниците: натам е тръгнала военна техника. Армия. Ще победим!
— В Беларус няма нито една атомна централа. Спокойни сме.
Първото ми пътуване до зоната…
Пътувах си и си мислех, че всичко там е покрито със сива пепел. С черни сажди. Като картината на Брюлов „Последният ден на Помпей“. А там… Пристигаш, а там — красота! Красота! Нацъфтели полета, мека пролетна зеленина по горите. Обичам това време… Всичко се съживява… Расте и пее… Това, което най-много ме порази, беше съчетанието на красотата и страха. Страхът не се отделя от красотата, а красотата от страха. Точно обратното… Сега разбирам, че е било точно обратното… Било е непознатото чувство за смърт…
Бяхме една група… Никой не ни изпращаше. Бяхме група беларуски депутати от опозицията. Времена! Какви времена! Комунистическата власт отстъпваше… Ставаше слаба, неуверена. Всичко се разпадаше. Но местните величия ни посрещаха недружелюбно: „Имате ли разрешение? Имате ли разрешение да тормозите хората? Да задавате въпроси? Кой ви е дал нареждане?“. Позоваваха се на инструкцията, получена отгоре: „Не се поддавайте на паниката. Чакайте указания“. Сега ще подплашите народа, а ние трябва план да изпълняваме. За зъррното и за месото. Страхуваха се не за здравето на хората, а за плановете. Републиканските, съюзните… Страхуваха се от висшето началство. А то пък се страхуваше от онези, които бяха по-нависоко и така до генералния секретар. Един човек решаваше всичко, някъде там в поднебесните висини. Така беше построена пирамидата на властта. Начело беше царят. Тогава комунистическият цар. „Всичко тук е заразено — обясняваме ние. — Нищо, което се произвежда, не трябва да се яде.“ — Вие сте провокатори. Прекратете вражеската агитация. Ще звъннем… Ще докладваме… И звъняха. Докладваха, където трябва…
Село Малиновка… Петдесет и девет кюри на квадратен метър…
Влизаме в училището:
— Е, как живеете?
— Всички са наплашени, разбира се. Но ни успокоиха: само трябва да измием покривите, да запечатаме кладенците с найлон, да асфалтираме пътищата. И може да се живее! Вярно, че котките се чешат и на конете сополите им са до земята.
Заместник-директорката на училището ни покани у дома. Да обядваме. Къщата е нова, преди два месеца направили освещаването. На беларуски „входинки“ — означава, че хората са новодомци. До къщата има стар хамбар, зимник. Това, което навремето се наричаше кулашко стопанство, такива ги разкулачваха. Да се зарадваш и да им завидиш.
— Скоро ще ви се наложи да си тръгнете.
— За нищо на света! Толкова труд вложихме.
— Вижте дозиметъра…
— Идват тук… Учени, мамка им! Не дават хората да живеят спокойно! — стопанинът махна с ръка и отиде при конете. Не се сбогува.
Село Чудяни… Сто и петдесет кюри на квадратен метър…
Жените копаят в градините, децата тичат по улиците. На края на селото режат греди от новия материал. Спряхме колата до тях. Наобиколиха ни. Помолиха ни за цигари.
— Как е там в столицата? Дават ли водка? Тук рядко. Стигнали сме дотам, че сами си варим. Горбачов като не пие и на нас ни забранява.
— А-а-а… Депутати, значи… И с тютюна тука е зле.
— Хора — почваме да им обясняваме, — скоро ще ви се наложи да си ходите. Ето го дозиметърът… Вижте, че радиацията на мястото, на което сме сега, е сто пъти над нормата.
— Я стига… А-а-а… На кого му трябва твоят дозиметър! Ти ще си идеш, пък ние ще останем. Върви на майната си с твоя дозиметър!
Няколко пъти съм гледал филма за гибелта на „Титаник“, напомня ми на онова, което сам видях. Което беше пред очите ми… Сам го преживях през първите чернобилски дни… Всичко беше както в „Титаник“, хората се дърпаха по абсолютно същия начин. Същата психология. Познах я. Даже я сравнявах… Ето го пробитото дъно на кораба, огромната вода, която залива долните трюмове, преобръща варелите, сандъците… Пълзи… Промъква се през препятствията… А на върха горят светлини. Свири музика. Сервират шампанско. Продължават семейните спорове, започват се любовни романи. Водата плющи… Качва се по стълбищата… В каютите…
Горят светлините. Свири музика. Сервират шампанско…
Нашата менталност… Това е особен разговор… При нас на първо място е чувството. То дава размах, дава висота на живота ни и в същото време е пагубно. А рационалният избор за нас винаги е в наш ущърб. Изпитваме остъпките си със сърцето, а не с разума. Влизаш в селския двор — вече си гост. Радост. Вълнуват се… Тюхкат се: „Ех, няма прясна риба, няма с какво да почерпим“, „Искате ли мляко? Сега ще ви налея една чашка“. Не ни пускат. Канят ни в къщата. Някои се страхуваха, а аз се съгласявах. Влизах. Сядах на масата. Хапвах заразен сандвич, защото всички ядяха. Пиех по чашка. Даже изпитвах чувство за гордост, че съм такъв — че мога. Че съм способен! Да… Да! Казвах си: „Като не съм в състояние да променя нищо в живота на този човек, то това, което мога, е да изям с него заразения сандвич, за да не ме е срам. Да споделя съдбата му. Ето такова ни е отношението към собствения ни живот. А аз имам жена и две деца, нося отговорност за тях. Имам дозиметър в джоба… Сега разбирам, че това е нашият свят, това сме ние. Преди десет години се гордеех, че съм такъв, а сега ме е срам. Но въпреки това ще седна на масата и ще ям проклетия сандвич. Мислех си… Мислех си какви хора сме. Онзи проклет сандвич не ми излизаше от главата. Трябва със сърцето да го ядеш, а не с разума. Някой хубаво беше написал, че в двайсети… И вече в двайсет и първи век живеем така, както ни е научила литературата от деветнайсети век. Господи! Често ме измъчват съмнения… С много хора съм го обсъждал… Кои сме ние? Кои?