Проведох интересен разговор с една жена, тя вече е вдовица на загинал пилот на хеликоптер. Умна жена. Дълго си говорихме. Тя също искаше да разбере… Да разбере и приеме смъртта на мъжа си. Да се примири с нея. И не можеше. Много пъти съм чел из вестниците как пилотите на хеликоптери работели над реактора. Отначало хвърляли оловни плочи, но те безследно изчезвали в дупката, тогава някой си спомнил, че оловото при температура седемстотин градуса се превръща в пара, а там било две хиляди градуса. След това надолу полетели чували с доломит и пясък. Във въздуха било като нощ от вдигнатия прах. Тъмнина. Стълбове от прах. За да „бомбардират“ по-точно, отваряли прозореца на кабината и се прицелвали на око накъде да се наклонят: наляво-надясно, нагоре-надолу. Дозите са умопомрачителни! Помня заглавията на статиите: „Небесните герои“, „Чернобилските соколи“. Тази жена… Тя ми призна съмненията си: „Сега пишат, че мъжът ми е герой. Да, герой е. Но какво е това да си герой? Знам, че мъжът ми беше честен и изпълнителен офицер. Дисциплиниран. Върна се от Чернобил и след няколко месеца се разболя. В Кремъл го наградиха, там видя своите другари, те също бяха вече болни. Но се радвали, че са се срещнали. Доде си у дома щастлив… С ордена… Тогава го попитах: „Можеше ли да не пострадаш толкова? Да си опазиш здравето?“ — Сигурно можеше, ако бях мислил повече — отговори ми. — Нужен беше добър защитен костюм, специални очила, маска. Нямахме ито първото, нито второто, нито третото. Самите ние не спазвахме правилата за лична безопасност. Не мислехме…“ Тогава всички мислехме малко… Колко жалко, че преди мислехме малко… От гледна точка на културата ни да мислиш за себе си е егоизъм. Слабост на духа. Винаги има нещо по-голямо от теб. От живота ти.
Осемдесет и девета година… двадесет и шести април — трета годишнина. Минаха три години от катастрофата… Изселиха хората от тридесеткилометровата зона, но повече от два милиона беларуси все още живееха по заразените места. За тях забравиха. беларуската опозиция планираше да направи демонстрация, а властта в отговор обяви съботник. Из града окачиха червени знамена, работеха подвижни бюфети с дефицитни по онова време стоки: сурово-пушени колбаси, шоколадови бонбони, буркани с разтворимо кафе. Навсякъде имаше полицейски коли. Момчетата бяха цивилни… Снимаха… Но… Виж ти! Никой вече не им обръщаше внимание, не се страхуваха от тях както преди. Хората почнаха да се събират в парка на Челюскинците… Приждаха ли, прииждаха. Към десет часа вече бяха двайсет-трийсет хиляди (използвам милиционерските сводки, после ги казваха по телевизията) и с всяка минута тълпата се увеличаваше. Самите ние не го очаквахме… Всичко се надигаше… Кой можеше да се противопостави на това море от хора? Точно в десет часа, както бяхме планирали, колоната тръгна по проспект „Ленин“ в центъра на града, където трябваше да се състои митингът. През целия път към нас се присъединяваха нови групи, те чакаха на съседните улици, по пресечките. Във входовете. Разнесе се слух: милиция и военни патрули са блокирали входните пътища в града, задържат автобусите и колите с демонстранти от други места, връщат ги обратно, но никой не се поддаде на паниката. Хората оставяха превоза си и идваха при нас пеша. Обявиха го по мегафона. над колоната се раздаде мощно „Ура-а-а-а!“. Балконите бяха препълнени… Балконите бяха пълни с хора, прозорците бяха отворени широко, хората висяха по первазите. Махаха ни с ръце. Поздравяваха ни с кърпички, с детски флагчета. Забелязах… И всички наоколо заговориха… Някъде се изниза милицията, цивилните момчета с фотоапаратите си… Сега разбирам, че са получили нареждане и са отишли по дворовете, скрили са се в колите под брезентите. Властта се сниши… Изчакваше… Властта се изплаши… Хората вървяха и плачеха, всички се държаха за ръце. Плачеха, защото побеждаваха страха си. Освобождаваха се от страха…