Митингът започна… И въпреки че се бяхме готвили дълго за него, обсъждахме списъка с ораторите, никой не си спомни за него. Към набързо скованата трибуна сами идваха и без всякакви листчета говореха обикновени хора, дошли от чернобилските места. Образува се жива опашка. Слушахме свидетелите… Свидетелите даваха показания… От известните се изказаха само академик Велихов, един от бившите ръководители на щаба за ликвидация на аварията, но не помня изказването му. Помня другите…
Майката с двете деца… Момиче и момче…
Жената ги беше взела със себе си на трибуната: „Те отдавна не се смеят. Не лудуват. Не тичат из двора. Нямат сили. Като старци са“.
Жената-ликвидатор…
Когато си запретна ръкавите на роклята и показа на тълпата ръцете си, всички видяха, че те са целите в язви. В циреи. „Перях дрехите на мъжете ни, които работеха близо до реактора — разказваше тя. — Перяхме предимно на ръка, защото имаше малко перални. От пренатоварване се бяха развалили.“
Младият лекар…
Той започна с прочитането на Хипократовата клетва… Говореше, че всички данни за заболяванията се крият с шифър „секретно“ и „свръхсекретно“. Че медицината и науката са впрегнати в политиката…
Това беше чернобилският трибунал.
Признавам си… Не крия: това беше най-големият ден в живота ми. Бяхме щастливи.
А на следващия ден нас, организаторите на демонстрацията, ни повикаха в милицията и ни съдиха, че многохилядната тълпа е била на проспекта, пречила е на движението на обществения транспорт. Носила е неодобрени лозунги. На всеки от нас дадоха по петнайсет денонощия за „едро хулиганство“. Съдията, който ни издаде присъдата, и милиционерите, които ни заведоха в изолатора, ги беше срам. Всички ги беше срам. А ние се смеехме… Да… Да! Защото бяхме щастливи…
Пред нас стоеше въпросът: какво можем? Какво да правим след това?
В едно от чернобилските села една жена, след като разбрала, че сме от Минск, падна пред нас на колене: „Спасете детето ми! Вземете го със себе си! Нашите лекари не могат да разберат какво му е. А той се задушава, посинява. Умира“. (Мълчи.)
Отидох в болницата… Момче… На седем години. Рак на щитовидната жлеза. Исках да го разсея, започнах да се шегувам. А той се обърна към стената: „Само не ми приказвайте, че няма да умра. Знам, че ще умра“.
В Академията на науките… Май беше там… Показаха ми снимка на човек, чийто бели дробове са изгорени от „горещи частици“. Дробовете му приличаха на звездно небе. „Горещи частици“ — това са мънички микроскопични частици, които са се получили, когато горящият реактор е бил посипан с олово и пясък. Атомите на оловото, пясъка и графита са се слели и от ударите се вдигали високо във въздуха. Разлетели се на големи разстояния… На стотици километри… През дихателните пътища попадат в организма на човека. Най-често умират трактористите и шофьорите — онези, които орат, които пътуват по междуселските пътища. Всеки орган, в който се заселят тези частици, на снимките „свети“. Стотици дупчици, като дребно решето. Човек умира… Изгаря… И ако човекът е смъртен, то „горещите частици“ са безсмъртни. Човекът умира и за хиляди години ще се превърне в пясък, в прах, а „горещите частици“ ще живеят. И тази прах е способна да убива отново… (Мълчи.)
Връщах се от пътуванията… Бях превъзбуден. Разказвах. Жена ми, тя е филолог по образование, преди никога не се беше интересувала нито от политика, нито от спорт, а тогава постоянно ми задаваше един и същи въпрос: „Какво можем да направим? Какво да правим?“. И се хванахме за работа, която от гледна точка на здравия разум беше невъзможна. Човек е способен да се реши на подобно нещо в момент на шок, в момент на пълно вътрешно разкрепостяване. А тогава времето беше такова… Горбачовско време… Времето на надеждите! На вярата! Решихме да спасим децата. Да молим за помощ. Да викаме. Да ударим всички камбани! Властта мълчеше, тя предаде своя народ, ние няма да мълчим. И… бързо… Много бързо… Събрахме кръг от верни помощници и единомишленици. Паролата беше: „Какво четеш? Солженицин, Платонов? Идвай при нас“. Работехме по дванайсет часа в денонощие. Трябваше да измислим име на нашата организация… Имаше хиляди варианти, спряхме се на най-простото — фонд „Децата на Чернобил“. Сега няма как да се обяснят, да се предадат нашите съмнения… Нашите спорове… Нашите страхове… Такива фондове като нашия вече има много, а преди десет години ние бяхме първи. Първата гражданска инициатива… Някой отгоре не я одобри… Реакцията на всички чиновници беше еднаква: „Фонд ли? Какъв фонд? Имаме си министерство на здравеопазването“.