Сега разбирам, че Чернобил ни освобождаваше… Учехме се да бъдем свободни…
Пред очите ми е… (Смее се.) Винаги ще ми е пред очите… Първите хладилни камиони с хуманитарна помощ дойдоха в двора ни. на домашния адрес. Гледах ги през прозореца на апртамента и не си представях как ще разтоварим всичко това, къде ще го съхраняваме. Помня добре, че колите бяха от Молдова. Седемнайсет-двайсет тона със сокове, плодови смеси, детски храни. Вече се промъкваше слухът, че за да се извлече радиацията, трябва да се ядат повече плодове, да се храним с тях. Звъннах на приятелите ми — кой беше на вилата, кой на работа. Почнахме да разтоварваме двамата с жена ми, но постепенно, един след друг, започнаха да излизат хора от нашия блок (все пак девететажен е), спираха се случайни хора: „Какви са тези коли?“ — Помощ за чернобилските деца. — Зарязваха всичко, включваха се в работата. До вечерта ги разтоварихме. Разнесохме пратката по изби и гаражи, разбрахме се с едно училище. После се смеехме сами на себе си… А когато доставихме помощите в заразените райони… Когато започнахме да ги раздаваме. Обикновено хората се събираха в училището или в Дома на културата. Сега си спомних… Един случай във Ветковски район… Младо семейство… Те получиха, както всички, бурканчета с детска храна, пакети със сокове. Мъжът седна и се разплака. тези бурканчета, пакети нямаше как да спасят децата му, някой би махнал с ръка и би казал: „Глупости!“. Но той плачеше, защото се беше оказало, че не са ги забравили. Някой си спомня за тях. Значи, има надежда.
Отзова се целият свят… Нашите деца ги приеха за лечение в Италия, Франция, Германия. Авиокомпания „Луфтханза“ ги извози до Германия за своя сметка. Сред германските пилоти бяха провели конкурс, дълго ги подбирали. Летяха най-добрите пилоти. Когато децата вървяха към самолета, видях, че са бели като платно. Тихи. Не мина и без куриози… (Смее се.) бащата на едно момченце нахлу в кабинета ми и поиска да върна документите на сина му: „Там ще източат кръвта на децата ни. Ще си правят експерименти с тях“. Разбира се, споменът за страшната война е жив… Народът помни… Но има и друго — дълго живяхме зад бодливата тел. В социалистическия лагер. Страхувахме се от другия свят… Не го познавахме… Чернобилските майки и бащи са още една тема. Продължение на разговора за нашата менталност… Съветската менталност… Падна… Разпадна се Съветският съюз… А ние още дълго чакахме помощ от голямата и могъща страна, която вече не съществуваше. Моята диагноза… Да ви я кажа ли? Комбинация от затвор и детска градина — ето това е социализмът. Съветският социализъм. Човек даваше на държавата душата си, съвестта си, сърцето си, а в замяна получаваше някое и друго парченце. И на когото както му провърви — за един по-голямо, за друг по-малко. Само едно беше същото — даваха го в замяна на душите си. Най-много се страхувахме нашият фонд да не започне да се занимава с раздаването на подобни парченца. Чернобилски парченца. Защото хората вече бяха свикнали да чакат и да се жалват: „Аз съм чернобилец. Полага ми се, защото съм чернобилец“. Сега разбирам, че Чернобил е голямо изпитание за духа ни. За културата ни.
Първата година изпратихме в чужбина пет хиляди деца, на втората вече десет хиляди, а на третата — петнайсет… Говорили ли сте с децата за Чернобил? Не с възрастните, а с децата? Имат неочаквани разсъждения. На мен, като философ, винаги ми е интересно. Например… Едно момиче ми разказваше как изпратили класа им на полето през есента на осемдесет и шеста година… Да събират цвекло и моркови. Навсякъде намирали умрели мишки, а те се смеели: ето, ще умрат мишките, бръмбарите, червеите, а после ще започнат да измират зайците, вълците. След тях — ние. Хората ще умрат последни. После си фантазирали какъв би бил светът без зверове и птици. Без мишки. За известно време ще живеят само хората. Без никого. Даже мухите ще спрат да летят. Били са на по дванайсет-петнайсет години. Така си представяли бъдещето.