Добре че стана не в стаята, а в коридора… Зави ми се свят, хванах се за перваза на прозореца… Покрай мен мина един лекар, хвана ме за ръката. И изведнъж:
— Бременна ли сте?
— Не, не! — така се изплаших, че някой ще ни чуе.
— Не лъжете — въздъхна той.
Така се смутих, че не можах за нищо да го помоля.
Сутринта ме викнаха при завеждащата:
— Защо ме излъгахте? — попита строго тя.
— Нямах избор. Ако бях казала истината, щяхте да ме изпратите вкъщи. Благородна лъжа!
— Какво направихте!!!
— Но аз с него…
— Миличката ми тя! Миличката ми тя…
Цял живот ще бъда благодарна на Ангелина Василевна Гускова. Цял живот!
Другите жени също идваха, но вече не пускаха. С мен бяха майките — майките ги пускаха… Майката на Володя Правик все молеше Бога: „Мен по-добре вземи“.
Америкнският професор, доктор Хейл… Той правеше операция за присаждане на костен мозък… Утешаваше ме: надежда има, малка, но има… Такъв мощен организъм, такъв силен момък! Викнахме всичките му роднини. Двете му сестри дойдоха от Беларус, брат му от Ленинград — той служеше там. По-малката, Наташа, беше на четиринайсет, много плачеше и се страхуваше. Но нейният костен мозък беше най-съвместим от всички… (Замълчава.) Вече мога да говоря за това… По-рано не можех. Десет години мълчах. Десет години… (Замълчава.)
Когато разбра, че ще вземат костен мозък от малката му сестричка, веднага отказа: „По-добре да умра. Не я закачайте, малка е“. По-голямата му сестра, Люда, беше на двайсет и осем, самата беше медицинска сестра, знаеше накъде вървят нещата. „Само да оживее“ — казваше. Видях операцията. Лежаха заедно на масата… Имаше едно голямо стъкло в операционната зала. Операцията продължи два часа… Когато приключиха, на Люда ѝ беше по-зле, отколкото на него, на гърдите си имаше осемнайсет пробождания, тежко излезе от упойката. И сега е болна, инвалид е. Беше красиво, силно момиче. Не се омъжи… А аз тогава — от едната стая в другата. От него — при нея. Той вече не лежеше в обикновена стая, а в специална барокамера, зад прозрачна преграда, отвъд която не може да се ходи. Там има такива специални приспособления, с които се слагат инжекции, поставя се катетър, без да се влиза… Всичко е с френски ципчета, катинарчета и аз се научих как да ги махам… Тихичко повдигах преградата и — при него… В крайна сметка ми сложиха едно малко столче до леглото му. Беше му станало толкова зле, че вече не можех да мръдна дори за минутка. Викаше ме постоянно: „Люся, къде си? Люсенка!“. Все ме викаше ли, викаше… Другите барокамери, където лежаха нашите момчета, ги обслужваха войници, защото щатните санитари отказваха, искаха защитно облекло. Войниците изнасяха подлогите. Миеха пода, сменяха спалното бельо… Пълно обслужване. Откъде се появиха тия войници? Не питах… Само той… Той… А всеки ден слушах: „Умря, умря…“. Умря Тищура. Умря Титенок. Умря… Като чукче по главата…
Изпражнения по двайсет и пет-трийсет пъти на деноощие. С кръв и слуз. Кожата на ръцете, на краката му взе да се пука… Цялото му тяло се покри с мехури. Когато си мърдаше главата, на възглавницата оставаха кичури коса… Толкова близко ми беше всичко. Любимо… Опитвах се да се шегувам: „Даже е по-практично. Не трябва да си носиш гребен“. Скоро ги постригаха всички. Него аз сама го подстригах. Исках всичко да му правя сама. Ако можех физически да издържа, нямаше двайсет и четири часа да се отделя от него. Жал ми беше за всяка минута… Минутка, а ми е жал… (Закрива си лицето с ръце и мълчи.) Дойде брат ми и се изплаши: „Няма да те пусна там!“. А баща ми казва: „Няма да я пуснеш ли? Че тя през прозореца ще влезе! По пожарната стълба!“.
Отдалечх се… Връщам се — на масичката до него портокал… Голям, не жълт, а розов. Усмихва се: „Почерпиха ме. Вземи го за теб!“. А сестрата маха през преградата, че не бива да ям този портокал. Стоя срещу него така известо време, сякаш го беше страх да го пипне. „Хайде, изяж го — моли. — Ти обичаш портокали.“ Вземам портокала в ръце. А той в това време си затваря очите и заспива. През цялото време му правеха инжекции, за да спи. Успокоителни. Сестрата ме гледа с ужас… А аз? Готова съм да направя всичко само и само той да не мисли за смъртта… И за това, че болестта му е ужасна, че се страхувам от него… Част от някакъв разговор… Някой ме увещава: „Не трябва да забравяте, че пред вас вече не е мъжът ви, не е любимият човек, а радиоактивен обект с висока плътност на заразяване. Вие не сте самоубийца. Вземете се в ръце“. А аз като луда: „Обичам го! Обичам го!“. Той спеше, а аз му шепнех: „Обичам те!“. Ходех по двора на болницата: „Обичам те!“. Носех подлогата: „Обичам те!“. Спомнях си как живеехме по-рано с него. В нашето общежитие… Нощем заспиваше само след като ме хванеше за ръка. Имаше такъв навик — да ме държи за ръката насън. Цяла нощ.