Разговор с друго момиче… Тя заминала на пионерски лагер и там се сдружила с едно момче. „Такова добро момче — спомняше си тя, — през цялото време бяхме заедно“. А после приятелите му му казали, че тя е от Чернобил и той повече не се приближил до нея. С това момиче даже си пишехме известно време. „Сега, когато мисля за бъдещето си — пишеше тя, — мечтая да завърша училище и да замина надалеч, където никой няма да знае откъде съм. Там някой ще ме заобича. И ще забравя всичко…“
Записвайте, записвайте… Да… Да! Всичко ще се изтрие от паметта, ще отиде. Съжалявам, че не си записвах… Още една история… Пристигнахме в едно заразено село. Пред училището деца си играеха на топка. Топката падна в цветната леха, децата я наобиколиха, въртяха се наоколо, но се страхуваха да я вземат. Отначало даже не разбрах какво става, теоретично знаех, но не живеех там, нямам тяхната постоянна бдителност, бях дошъл от нормалния свят. И пристъпих към лехата. А децата се развикаха: „Недей! Недей! Чичо, недей!“. За три години (а това беше през осемдесет и девета) те бяха свикнали с мисълта, че на тревата не се сяда, цветята не се късат. Не може да се катерия по дърветата. Когато ги заведохме в чужбина и им се молехме: „Отидете в гората, отидете в реката. Къпете се, печете се“, трябваше да ги видите колко неуверено влизаха във водата… Как милваха тревата… Но после… После… Какво щастие беше! Пак може да се въргаляш, да лежиш на пясъка… През цялото време ходеха с букети, правеха си венци от полски цветя. За какво си мисля ли? За какво… Да, можем да ги вземем и да ги полекуваме, но как да им върнем предишния свят? Как да им върнем миналото? И бъдещето?
Въпросът е… Трябва да си отговорим на въпроса: кои сме ние? Без това нищо няма да стане и няма да се промени. Какво е за нас животът? И какво е занас свободата? за свободата ние умеем само да мечтаем. Можехме да бъдем свободни, но не станахме свободни. Пак не се получи. Седемдесет години строихме комунизъм, днес строим капитализъм. Преди се молехме на Маркс, сега се молим на долара. Загубихме се из историята. Когато мислиш за Чернобил, се връщаш тук, при тази точка: кои сме ние? Какво разбрахме за себе си? За нашия свят? Във военните ни музеи, а у нас те са повече от музеите на изкуството, се пазят стари автомати, щикове, гранати, а по дворовете им стоят танкове и миномети. Водят учениците на екскурзия там и им показват какво е войната. Това е войната… А тя вече е друга… На двайсет и шести април осемдесет и шеста година преживяхме още една война. Тя не е свършила…
А ние… Кои сме ние?“
Геннадий Грушевой, депутат от беларуския
председател на фонда
"Децата на Чернобил"
Монолог за това, че отдавна сме слезли от дървото и не сме измислили такова, което да расте направо с колело
„Сядайте… Хайде, по-близо… Но ще бъда откровена: не обичам журналистите, а те мен не ме щадят.
— Защо?
— Не знаете ли? Не са ли ви предупредили? Тогава ясно защо сте тук. В кабинета ми. А аз съм одиозна личност. Такава ме представя вашият брат по професия, журналистът. Всички наоколо крещят: не може да се живее на тая земя. А аз отговарям, че може. Трябва да се научиш да живееш. Да си смел. Дайте да затворим замърсените територии, да опашем с бодлива тел една трета от страната, да захвърлим всичко и да бягаме. Имаме още много земя. Не! От една страна, нашата цивилизация е антибиологична, човекът е най-страшният враг на природата, а от друга страна — той е творец. Преобразява света. Айфеловата кула например или космическият кораб… Само че на прогреса му трябват жертви и колкото по-напред, толкова повече жертви. Не по-малко, отколкото по време на война, вече го разбрахме. Замърсяването на въздуха, отравянето на почвата, озоновата дупка… Климатът на земята се променя. И ние се ужасихме. Но знанието само по себе си не може да бъде вина или престъпление. Чернобил… Кой е виновен — човекът или реакторът? Безспорно човекът, той го е обслужвал зле, били са допуснати чудовищни грешки. Сума ти грешки. Няма да се задълбаваме в техническата страна на нещата… Но това е факт… Работиха стотици комисии и експерти. Най-голямата техногенна катастрофа в историята на човечеството, загубите ни са фантастични, материалните все някак могат да бъдат изчислени. А нематериалните? Чернобил беше удар по нашето въображение. Върху нашето бъдеще. Изплашихме се от бъдещето… Тогава не е трябвало да слизаме от дървото или е трябвало да измислим такова дърво, което да расте с колело. По количеството жертви не чернобилската катастрофа, а автомобилът заема първо място в света. защо никой не забранява производството на автомобили? да пътувш с велосипед или с магаре е по-безопасно… С каруца…