Мълчат… Опонентите ми мълчат…
Обвиняват ме… Питат ме: „А какво мислите за това, че децата тук пият радиоактивно мляко? Че ядат радиоактивни горски плодове?“ Лоши неща мисля. Много лоши! Но смятам, че децата си имат майки и бащи, а ние имаме правителство, което трябва да мисли за това. Аз съм против едно нещо… Против съм това хора, които не знаят или вече са забравили Менделеевата таблица, да ни учат как да живеем. Да ни плашат. Нашият народ така или иначе винаги е живял в страх — от революцията, от войната. От онзи кървав вампир… Дявол! Сталин… Сега от Чернобил… А после се чудим защо хората у нас са такива. Защо не са свободни, защо се страхуват от свободата. По им приляга да живеят с цар. С цар-бащица. Той може да се нарича генерален секретар или президент, каква е разликата. Никаква. Но аз не съм политик, аз съм учен. Цял живот мисля за земята, изучавам земята. Земята е толкова загадъчна материя, както и кръвта. Уж знаем всичко за нея, но все някаква тайна остава. Разделихме се — не на такива, които са съгласни да живеят тук, и на такива, които са против, а на учени и неучени. Ако ви се възпали апандиситът и трябва да се оперирате, към кого ще се обърнете? Разбира се, към хирурга, а не към шумните общественици. Ще слушате специалиста. Аз не съм политик. Аз размишлявам… какво има в Беларус освен земя, вода, гори? Много нефт ли има? Или брилянти? Нищо няма. Затова трябва да пазим това, което имаме. Да го възстановяваме. Да, разбира се… Съчувстват ни, много хора по света искат да ни помогнат, но няма безкрайно да живеем от западни подаяния. Да разчитаме на чуждия портфейл. Всички, които поискаха, заминаха, останаха само тези, които искат да живеят, а не да умрат след Чернобил. Тук е тяхната родина.
— Какво предлагате? Как да живее човек тук?
— Човек се лекува… И мръсната земя също се лекува…
Трябва да се работи. Да се мисли. Нека да е с малки стъпчици, но да се мърда нанякъде. Да се върви напред. А ние… Какво правим? С нашия чудовищен славянски мързел по-скоро ще повярваме в чудо, отколкото във възможността да направим нещо със собствените си ръце. Вижте природата… От нея трябва да се учим… Природата работи, самопочиства се, помага ни. Държи се по-разумно от човека. Стреми се към първобитното равновесие. Към вечността.
Викат ме в областния изпълком…
— Странна работа… Разберете ни, Слава Константиновна, не знаем на кого да вярваме. Десетки учени твърдят едно, вие — друго. Слушали ли сте за прочутата магьосница Параска? Решихме да я поканим при нас, тя каза, че за едно лято ще намали гамафона.
Смеете се… А с мен разговаряха сериозни хора, въпросната Параска беше подписала договор с няколко стопанства. Бяха ѝ платени големи пари. Преживяхме това увлечение… Замъгляването на съзнанието… Общата история… Помните ли? Хиляди… Милиони седяха пред телевизорите и маговете, те наричаха себе си екстрасенси, Чумак, след това Кашпировски, „зареждаха“ водата. Мои колеги с научни степени наливаха трилитрови буркани с вода и ги слагаха пред екрана. Пиеха тази вода, миеха се… Мислеха, че изцелява. Маговете излизаха по стадионите, където се събира толкова хора, за колкото Алла Пугачова може само да си мечтае. Народът отиваше, пътуваше, пълзеше натам. С огромна вяра! Че с едно махване на вълшебната пръчица ще се излекуваме от всички болести! Е, какво беше това? Нов болшевишки проект… Публика, пълна с ентусиазъм… Глави, пълни с новата утопия… „Е — мислех си, — сега врачките ще ни спасяват от Чернобил.“
Питат ме:
— Какво мислите? Разбира се, всички сме атеисти, но казват… И по вестниците пишат… Да ви организираме ли среща?
Срещнах се аз с тази Параска… Откъде се е взела, не знам. Сигурно от Украйна. Две години ходеше напред-назад и намаляваше гамафона.
— А какво ви трябва за това?
— Трябва ми хеликоптер.
Е, тук вече се ядосах. И на Параска, и на нашите чиновници, слушащи с отворена уста глупостите, които тя им говореше.
— За какво ви е — казвам — хеликоптер. Ей сега ще донесем и ще посипем на пода заразена пръст. Даже половин метър. И давайте… Намалете фона…
Така и направихме. Донесохме пръст… Нещо шептеше, мърмореше. Гонеше някакви духове с ръце. И какво? Е, какво стана? Нищо не стана. Сега Параска лежи някъде в Украйна, в затвора. За мошеничество. Друга магьосница… Обеща, че може на сто хектара да ускори разпада на стронция и цезия. Откъде се бяха взели? мисля, че тях ги роди нашето желание за чудо. Нашите очаквания. Техните снимки, техните интервюта. Някой им даваше цели колонки във вестниците, най-гледаното време по телевизията. Ако вярата в разума напусне човека, в душата му се заселва страхът, както при диваците. Влизат чудовища…