обувките и едната обувка я слагахме под възглавницата Ако нощем дойде женихът-избраник, ще се опита да се събуе, а ти ще му видиш лицето и ще го запомниш. При мен дойде един друг, не моят Андрей, един висок, с бяло лице, а моят Андрей беше нисичък, с черни вежди и все се смееше: „Ех, госпожичке… Моя госпожичке…“. (Смее се.) Шейсет годинки си поживяхме с него… Дадохме на света три деца… Няма го дядото. Занесоха го синовете на гробището. Преди да почине, за последен път ме целуна „Ех, госпожичке, сама ще останеш…“. Какво знам ли? Че ако живееш дълго, и живота си забравяш, и любовта… Е-е-х… Боже! Още като бяхме моми, слагахме гребенче под възглавницата. Разпускахме си косите и спяхме така. Ще дойде женихът-избранник насън. Ще поиска вода да пие или коня да си напои…
Около кладенеца посипвахме мак… С чашка… А надвечер се събирахме и викахме в кладенеца: „Съдбо, у-у-у! Съдбо, а-а-а!“. Ехото се връщаше и по звука гадаехме на кого какво му се пише. И сега искам да отида при кладенеца… Да го питам какво ми е писано… Въпреки че малко писано ми остава. Трошички. Сухо зърно. А и всички кладенци ги затвориха войниците. Заковаха ги с дъски. Мъртви кладенци. Затворени. Остана една желязна помпа срещу колхозната канцелария. В село имаше една знахарка, тя и бъдещето предричаше, ама отиде в града при дъщеря си… Чували… Два копринени чувала с лечебни билки взе със себе си. Боже! Е-е-х… Старите съдчета, в които вареше отвари… Белите ленени платна… На кого му трябват в града? В града или около телевизора се въртят, или четат книги. Ние тук… Като птиците… На земя, на трева, на дървета гледахме. Ако напролет земята дълго се отваря, не се размеква, чакай суша през лятото. Ако луната свети вяло, тъмна е, няма да се народи добитък. Ако жеравите отлетят рано — на студ е… (Разказва тихо и се клати в такт с думите си.)
Добри са ми синовете, и снахите са мили. И внуците. Но в града с кого да си поговориш на улицата? Всичко ти е чуждо. Пусто за сърцето място. Какво да си спомниш с чуждите хора? Обичах да ходя в гората, ние живеехме с гората, там винаги се събирахме. С хората. Сега не ни пускат в гората… Стоят милиционерите, пазят радиацията…
Две години… Боже! Две години синовете ме увещаваха: „Мамо, ела в града“. И накрая ме убедиха. И накрая… Толкова ни е хубаво тук, наоколо гори, езера. Езерата са чисти, с русалки. Старите хората разказваха, че момичетата, които са умрели рано, се прераждат в русалки. Оставяхме им дрехи по храсталаците — женски ризи. По храсталаците и на пръчка в житата ги окачвахме. Излизат от водата и бягат по житото. Вярваш ли ми? Някога хората вярваха на всичко… Слушаха… Тогава нямаше телевизори, още не ги бяха измислили. (Смее се.) Е-е-х… Красива ни е земята! Живеехме тук, а децата ни няма да живеят тук. Не-е-е… Обичам това време… Слънцето се е покатерило на небето, птиците са се завърнали. До гуша ми дойде зимата. Вечер не можеш да излезеш от къщи. Диви прасета тичат из село като в гората. Събрах картофките… Исках да сея лук… Трябва да се прави нещо, а не да седиш и да чакаш смъртта със скръстени ръце. Тя тогава въобще няма да дойде.
Спомням си, дъще… За домашния дух… Той отдавна живее при мен, не знам точно къде, но излиза изпод печката. С черни дрехи, с черен каскет, а копчетата на костюма му блестят. Няма тяло, а върви. По едно време си мислех, че стопанинът ми идва да ме навести. Е-е-х… Но не… Домашно духче… Живея сама, няма на кого да продумам, затова нощем му описвам деня си: „Излязох раничко… Тогава слънчицето надниква, аз стоях и се дивях на земята. Радвах се. Сърцето ми беше толкова щастливо“. А ето че трябва да тръгвам… Да напусна своя край… На Връбница винаги си берях върбови клонки. Нямаме поп, затова отивах при реката и сама си ги освещавах. Слагах ги на вратата. Украсявах красиво и в къщата. Слагах по стените, вратите, под покрива. Вървя и наричам: „Върбичке, спасими кравичката. Нека житото да даде и ябълки да има да се излюпят пиленца и гъските да носят“. Трябва да ходиш така и дълго да нареждаш.
Навремето весело посрещахме пролетта… Танцувахме. Пеехме. Почвахме в деня, когато за пръв път стопанките пускаха кравите на ливадите. Трябваше да прогоним вещиците… За да не могат вещиците да поболяват кравите, да им издояват млякото, че иначе бягат към вкъщи издоени. И изплашени. Помни, че всичко това може да се върне някой ден, за което е писано в църковните книги. Когато у нас служеше попът, той ни четеше. Животът може да свърши, а после да почне от начало. Слушай по-нататък… Малцина помнят, малцина ще ти разкажат. Пред първото стадо… Трябва да постелиш на земята бяла покривка, то да премине по нея, а сетне пастирките. Трябва да минат с думите: „Зла вещице, да гризеш камъка… Да гризеш пръстта… А вие, кравички, спокойно да ходите по нивите и блатата, от нищо да се не боите — ни от хора зли, ни от зверове люти“. Напролет не само тревата изпълзява от земята, всичко изпълзява. Всякакви твари. А те се крият по тъмните места, по ъглите на къщите. В яхъра, където е топло. Припълзяват от езерото в двора, сутрин се разстилат по росата. Човек трябва да се пази. Хубаво е пръст с мравуняк да се закопае пред портичката, а най-сигурно е да се зарови стар катинар до вратата. Да се затворят на всички гадове зъбите. Устните. А земята? На нея не й трябват само рало и брана, на нея също й трябва защита. От злите духове. Трябва да си обиколиш два пъти полето, да вървиш и да нареждаш: „Сея, сея, засявам… Чакам хубав урожай. И мишките да не ядат много зърно…“.