— Мамо — повика я някой от синовете. — Мамо! Колата дойде…
Монолог за страданието по ролята и сюжета
„Вече написаха десетки книги… Заснеха филми. Скъсаха се от коментари. А събитието е по-голямо от нас, от всеки коментар…
Веднъж чух или прочетох, че проблемът с Чернобил стои пред нас преди всичко като проблем на самопознанието. Съгласих се с това, съвпадна с моите чувства. Все чакам някой по-умен да обясни всичко… Да разнищи… Както ме просвещават за Сталин, Ленин, болшевизма. Или както дърдорят без край: „Пазарът! Пазарът! Свободният пазар!“. А ние… Хората, възпитани в свят без Чернобил, живеем с Чернобил.
Всъщност аз съм професионален ракетчик, специалист по ракетно гориво. Служил съм в Байконур. Програмите „Космос“, „Интеркосмос“ са голяма част от моя живот. Имаш небе! Имаш Арктика! Имаш целина! Имаш космос! Заедно с Гагарин целият съветски свят полетя в космоса, откъсна се от земята… Всички ние! Досега го обичам! Прекрасен руски човек! С прекрасната му усмивка! Даже смъртта му е като на кино. Мечтите за полета, свободата… Желанието да се втурнем нанякъде…. Страхотно време беше! По семейни причини се преместих в Беларус, тук си дослужих. Когато пристигнах… Потопих се в това чернобилско пространство, то прекрои моите чувства. Беше невъзможно да си представя нещо подобно, макар че винаги съм си имал работа с най-съвременна техника, с космическа техника… Трудно е да го формулирам… Не се поддава на въображението… Нещо… (Замисля се.) А преди секунда ми се струваше, че разбрах смисъла… Преди секунда… Обичам да философствам. С когото и да говориш за Чернобил, всички обичат да философстват.
Но по-добре да ви разкажа за работата си. С какво ли не се занимаваме! Строим църква… Чернобилска църква в чест на иконата на Божията Майка „Възпоменание на мъртвите. Събираме дарения, посещаваме болни и умиращи.
Пишем летопис. Правим музей. По едно време си мислех че няма да успея, че сърцето ми няма да издържи на такова място. Дадоха ми първата задача: „Ето ги парите, раздели ги на трийсет и пет семейства. На трийсет и пет вдовици чиито мъже са починали“. Всички те са били ликвидатори. Трябва да е справедливо. А как? Едната вдовица има малка дъщеря, болна, другата вдовица има две деца, третата жена е болна, а живее под наем, а някоя пък има четири деца. Нощем се будя с мисълта: „Как да не ощетя някого?“. Мислех и пресмятах, мислех и пресмятах. Представяте ли си… И не успях… Дадохме на всички пари по равно, по списък. Но моето дете е музеят. Музеят на Чернобил. (Мълчи.) А понякога ми се струва, че тук ще бъде не музей, а погребално бюро. Аз работя в погребално бюро! Сутринта още не си бях свалил палтото, отваря се вратата, една жена плаче от входа… не плаче, а крещи: „Вземете му медалите и всичките грамоти! Вземете всичките привилегии! Върнете ми мъжа!“. Дълго крещя. Остави медалите му, остави грамотите му. Е, ще бъдат в музея, във витрина… Ще ги гледат… Но онзи вик, викът ѝ, никой не го чу, само аз го чух, когато поставям тези грамоти, ще си го спомня.
Сега умира полковник Ярошук… Химик-дозиметрист. Як мъж беше, лежи парализиран. Жена му го преобръща като възглавница… Храни го с лъжичка… И камъни в бъбреците има, трябва да ги разбият, пък ние нямаме пари, за да платим операцията. Ние сме бедняци, съществуваме с това, което ни подхвърлят. А държавата се държи като мошеник, изоставила е тези хора. Като умре, ще кръстят улица, училище или военна част на негово име, но това, когато умре… Полковник Ярошук… Ходил е пеша по зоната и е определял границите на максималните точки на зараза, тоест, човекът в буквалния смисъл е бил използван като биоробот. И той го е разбирал, но е вървял от самата атомна централа. Пеша. С дозиметричните прибори в ръка. Намирал е „петното“ и се е движел до границите му, за да го нанесе точно на картата…
А войниците, които са работили на самия покрив на реактора? За ликвидирането на последиците от аварията са били хвърлени двеста и десет военни части, около триста и четиресет хиляди военнослужещи. Адът е бил при тези, които са чистили покрива… Давали са им оловни престилки, но фонът е слизал надолу, а там са били незащитени. Били са с обикновени гумени ботуши… На ден по минута-минута и половина на покрива… А после ги уволнявали от армията, давали им грамота и премия от сто рубли. И те изчезвали из безкрайните простори на нашата родина. На покрива изгребвали горивото и реакторния графит, остатъците от бетона и арматурата… Двайсет-трийсет секунди, за да се напълнят носилките и толкова, за да се изхвърли „боклукът“ от покрива. Само специалните носилки били тежки четиресет килограма. Представете си: оловна престилка, маски, тези носилки и бясна скорост… Представяте ли си го? В музея в Киев има отливка на графита, голяма колкото фуражка, казват, че ако е истинска, би тежала шестнайсет килограма, толкова е плътна и тежка. Дистанционно управляемите манипулатори често са отказвали да изпълняват командите или са правели точно обратното, защото електронните им системи са отказвали във високите полета. Най-надеждните роботи са били войниците. Наричали ги „зелените роботи“ (заради цвета на военната униформа). През покрива на разрушения реактор са минали три хиляди и шейсет войника. Спали са на земята, всички разказват, че първоначално в палатките застилали на земята слама. И нея я вземали оттам, от купите около реактора.