Млади момчета… Сега също умират, но разбират, че ако не са били те… Това са и хора с особена култура. Култура на подвига. Жертви.
Имало опасност да стане ядрен взрив и било необходимо да се пренасочи подпочвената вода под реактора, за да не попадне там разтопен уран и графит, заедно с водата би се получила критична маса. Взривът би бил четири-пет мегатона. Не само Киев и Минск е можело да опустеят а и в огромна част от Европа нямаше да може да се живее. Представяте ли си го?! Европейска катастрофа. Поставили задача: кой ще се гмурне в тази вода и ще отвори изпускателния клапан? Обещали кола, апартамент, вила и издръжка на семейството до края на дните им. Търсели доброволци. И се намерили! Момчетата се гмуркали, много пъти се гмуркали и намерили този клапан, дали им на екип по седем хиляди рубли. А за обещаните коли и апартаменти забравили. Но не заради това те се гмуркали! Не заради материалното, най-малко заради него. Не е толкова просто устроен нашият човек… Не е толкова лесно разгадаем… (Развълнува се.)
Тези хора вече ги няма… Само документите са в нашия музей… Фамилиите им… Но ако не го бяха направили? Нашата готовност за саможертва… Нямаме равни в това…
Спорих тук с един… Доказваше ми, че това е свързано с много ниската цена на живота у нас. Някакъв азиатски фатализъм. Човекът, който жертва себе си, не се възприема като уникална, неповторима личност, която никога повече няма да я има. Страдание по ролята. Преди това е бил човек без реплики, статист. Не е бил част от сюжета, служил е за фон. А изведнъж се превръща в главно действащо лице. Страдание по смисъла. Каква е нашата пропаганда? Нашата идеология? Предлагат ти да умреш, но да намериш смисъл. Възвисяват те. Дават ти роля! Ценността на смъртта е голяма, защото след смъртта е вечността. Той ми го доказваше. Даваше ми примери… Но не съм съгласен! Категорично! Да, възпитани сме да бъдем войници. Така ни учеха. Винаги мобилизирани, винаги готови за нещо невъзможно. Баща ми беше потресен, когато след училище исках да уча в нормален университет: „Аз съм кадрови военен, а ти ще носиш сако? Трябва да се защитава отечеството!“. Няколко месеца не ми говореше, докато не подадох документите си във военното училище. Баща ми е участник във войната, вече почина. Практически нямаше никаква собственост, както и цялото му поколение. След него не остана нищо — нито къща, нито кола, нито земя… Какво имам аз? Полева офицерска чанта, получил я е преди финландската кампания, а в нея са бойните му ордени. В един найлонов плик имам още триста писма от баща ми от фронта, от четиресет и първа година, майка ми ги е запазила. Всичко, което е останало… Но мисля, че това е безценен капитал!
Сега разбирате ли как си представям нашия музей? Ето там в бурканче има чернобилска земя… Една шепа… Ето я миньорската каска… Също оттам… Селска посуда от зоната… Тук не трябва да се пускат дозиметриста. Свети! Но тук всичко трябва да е съвсем истинско! Без копия! Трябва да ни повярват. А ще повярват само на истинското, защото има твърде много лъжи около Чернобил. Имаше и има. Атомът може да се използва не само за военни и мирни цели, но и за лични. Чернобил обрасна с фондове, търговски структури…