Щом пишете такава книга, трябва да видите нашия уникален видеоматериал. Събираме го кадър по кадър. Да знаете, че няма Чернобилска хроника. Не са разрешили да се снима, всичко е засекретено. Ако някой е успявал да снима нещо, съответните органи веднага прибирали материала и връщали лентата осветена. Нямаме хроника как са евакуирали хората, как са извозвали добитъка… Било е забранено да се снима трагедията, снимали са героизма! Сега все пак има издадени чернобилски албуми, но колко пъти на кино- и телевизионните оператори са им разбивали камерите. Мъкнели са ги по инстанциите… За да се разкаже честно за Чернобил, е трябвало мъжество, то и сега е нужно. Повярвайте ми! Но трябва да видите… Тези кадри… Черните като графит лица на първите пожарникари. А очите им? Това са очи на хора, които знаят, че си отиват от нас. На единия фрагмент са краката на жена, която на сутринта след катастрофата отишла да обработва градинката срещу атомната централа. Вървяла по тревата, върху която имало роса…
Краката ѝ напомнят решето, всичко с в дупчици до самите колена… Трябва да го видите, щом пишете такава книга…
Връщам се у дома и не мога да взема в ръце малкия си син. Трябва да глътна петдесет, а по-добре сто грама водка, за да взема в ръцете си детето…
В музея им цял отдел за пилотите на хеликоптери… Полковник Водолажски… Герой на Русия, погребан на беларуска земя, в село Жуков Луг. Когато получил свръхдозата, трябвало да си тръгне, незабавно да се евакуира, но останал и обучил още трийсет и три екипажа. Сам извършил сто и двайсет полета, хвърлил двеста-триста тона товар. Четири-пет полета в течение на няколко денонощия, при височина триста метра над реактора и температура в кабината до шейсет градуса. А какво е ставало долу, когато са хвърляли чувалите с пясък? Представете си… Ад… Активността е достигала до хиляда и осемдесет рентгена в час. На пилотите им ставало лошо във въздуха. За да се прицелят, за да попаднат в целта — в огнения кратер, са си подавали главите от кабината… Гледали надолу… Нямало друг начин… На заседанията на правителствената комисия просто, делнично са докладвали: „За това трябваше да дадем два-три живота. А за онова — един живот“. Простичко и делнично…
Полковник Водолажски починал. В картона за дозите, получени над реактора, лекарите записали… седем бер. Всъщност са били шестстотин!
А четиристотинте миньори, които ден и нощ са пробивали тунела под реактора? Трябвало да се прокопае тунел, за да се разлее там течният азот и да се замрази земната възглавница, така се казва на инженерен език. Иначе реакторът би отишъл в подпочвените води… Миньорите от Москва, Киев, Днепропетровск… Никъде не съм чел за тях. А те били голи, при температура над петдесет градуса бутали вагонетките с четири колела. Там… Същите стотици рентгени…
Сега те умират… Но ако не бяха го направили? Мисля, че те са герои, а не жертви на войната, която ужким не я е имало. Наричат я авария, катастрофа. А си е война. И нашите чернобилски паметници приличат на военните…
Има неща, които от славянска стеснителност у нас не е прието да се обсъждат. Трябва да знаете… Щом пишете такава книга… На тези, които са работели в реактора или в непосредствена близост до него, им е унищожена… същото става и при ракетчиците, познато нещо… унищожена им е пикочо-половата система. Мъжкото… Но за това не се говори на глас у нас… Не е прието… Веднъж придружавах един английски журналист, той беше подготвил много интересни въпроси. Точно на тази тема, него го интересуваше човешката страна на проблема. Какво става с човека после — вкъщи, в бита, в интимното? Само че нито един откровен разговор не се получи. Помоли ме да събера например пилоти на хеликоптери… Да си поговорят в мъжка компания… Дойдоха, някои вече бяха пенсионери на трийсет и пет, четиресет години, един го доведоха със счупен крак, имаше старческо счупване, тоест под въздействие на радиацията костите стават чупливи. Него го доведоха… Англичанинът ги пита: как сте сега в семейството, с младите си жени? Пилотите мълчаха, бяха дошли да разкажат как са правили по пет полета в денонощие. А тук… За жените ли? За това… Почна да ги пита един по един… Отговарят дружно: здравето ни е нормално, държавата ни цени, в семействата ни има любов. Нито един… Нито един не си призна. Тръгнаха си, а аз чувствам, че той е потиснат. „Разбираш ли сега — казва — защо никой не ви вярва? Вие сами се лъжете.“ А срещата беше в едно кафене, обслужваха ни две хубавички келнерки, вдигаха масата, а той ги пита: „Може ли да ми отговорите на няколко въпроса?“. И тези две момичета му казаха всичко. Той: „Искате ли да се омъжите?“ — Да, но не тук. Всяка от нас иска да се омъжи за чужденец, за да роди здраво дете. Той стана по-смел: „Имате ли партньори? Как са те? Удовлетворяват ли ви? Сами разбирате какво имам предвид?“ — Нали тук с вас бяха едни момчета — смеят се, — пилоти на хеликоптери.