По два метра. Подрънкват с медали. Стават за президиуми, но не и за леглото. Представяте ли си… Снима ги момичета, а на мен ми повтори същото: „Разбираш ли сега защо никой не ви вярва? Вие сами се лъжете“.
Отидохме с него в зоната. Известна е статистиката, че около Чернобил има осемдесет гробища. Той очакваше някакви фантастични инженерни съоръжения, а това бяха обикновени трапове. В тях лежи „рижавата гора“, изсечена около реактора на сто и петдесет хектара (първите два дни след аварията боровете и елите станали червени, а после рижави). Лежат хиляди тонове метал и стомана, малки тръби, специални дрехи, бетонни конструкции… Показа ми снимка от английско списание. Панорамна. Отгоре…Хиляди единици автотракторна и авиационна техника… Пожарни коли и коли на спешна помощ… Най-големият гроб е срещу реактора. Той поиска да го снима — тогава, след десет години. Обещали му за снимката големи пари. И ние обикаляхме ли, обикаляхме, а един началник ни отпращаше — ту нямаше карта, ту нямаше разрешение. Мотаехме се, докато не ми дойде на ума, че този гроб не съществува реално, а само в отчетите, те отдавна са го разпродали по пазарите за резервни части за колхозите и частните дворове. Разграбили са го и са го изнесли. Англичанинът не можа да го разбере това. Не повярва! Когато му казах цялата истина, той не повярва! И сега, като чета даже най-смелата статия, не вярвам, винаги в подсъзнанието ми се върти мисълта, че може това да е лъжа. Или някакви басни. Да си спомняме трагедията стана всеобщо занимание… Клише за ежедневна употреба! Плашилище! (Спира и мълчи дълго.)
Влача всичко в музея… Домъквам го… Но понякога си мисля да се махна, да избягам. Как се издържа това?!
Говорих с един млад свещеник…
Стояхме до пресния гроб на старшина Саша Гончаров… От тези, които са били на покрива на реактора… Сняг. Вятър. Люто време. Свещеникът отслужваше панихида. Четеше молитва. С гола глава. „Май не ви беше студено?“ — попитах го после. „Не — отговори ми, — в такива минути съм всесилен. Нито един църковен обред не ми дава такава енергия, както панихидата.“ Запомних думите на човека, който винаги е близо до смъртта. Неведнъж питах чуждестранните журналисти, които идват тук, много от тях по няколко пъти, защо се молят да идат в зоната? Ви било глупаво да се мисли, че го правят заради едните пари или кариерата. „Харесва ни у вас — признаваха си, — получаваме мощен енергиен заряд.“ Представяте ли си… Неочакван отговор, нали? За тях сигурно нашият човек, неговият свят, е нещо непознато. Загадъчната руска душа… Самите ние също обичаме да си пийнем и да спорим за това в кухнята… Един мой приятел веднъж каза: „Ще станем сити. Ще се отучим да страдаме. На кого ще сме му интересни?“. Не мога да забравя тези думи… Но така и не си обясних кое точно другите ни харесват — самите нас ли? Или това, което може да се напише за нас? Да се разбере чрез нас?
Защо все около смъртта се въртим?
Чернобил… Друг свят няма да имаме… Отначало бъркаха в раната, изплюваха тази болка откровено, а сега дойде осъзнаването, че няма друг свят и няма къде да се иде. Чувството за трагична уседналост на чернобилската земя е съвсем друго светоусещане. От войната си идва „изгубеното“ поколение… Спомняте ли си Ремарк? А с Чернобил живее „обърканото“ поколение… Объркахме се… Неизменно остава само човешкото страдание… Нашият единствен капитал. Незаменимият!
Прибирам се у дома… След всичко… Жена ми ме изслушва. А после тихо казва: „Обичам те, но няма да ти дам сина. На никого няма да го дам. Нито на Чернобил, нито на Чечня… На никого!“ В нея вече се е заселил онзи страх…“
Сергей Василиевич Собольов,
заместник-председател на
управата на Републиканската асоциация
„Щитът на Чернобил”
Народен хор
Клавдия Григориевна Барсук, жена на ликвидатор; Тамара Василиевна Белоокая, лекар; Екатерина Фьодоровна Боброва, изселничка от град Припят; Андрей Буртис, журналист; Иван Наумович Вергейчик, педиатър; Елена Илинична Воронко, жителка на градчето Брагин; Светлана Говор, жена на ликвидатор; Наталия Максимовна Гончаренко, изселничка; Тамара Илинична Дубиковская, жителка на градчето Наровля; Алберт Николаевич Зарицки, лекар; Александра Ивановна Кравцова, лекар; Елеонора Ивановна Ладутенко, радиолог; Ирина Юриевна Лукашевич, акушерка; Антонина Максимовна Ларивончик, изселничка; Анатолий Иванович Полищук, хидрометеоролог; Мария Яковлевна Савалъова, майка; Нина Ханцевич, жена на ликвидатор