Выбрать главу

„Отдавна не съм виждала щастливи бременни жени… Щастливи майки…

Току-що беше родила. Дойде на себе си… Вика ме:,Докторе, покажете ми го! Донесете го!“. Милва главичката, челцето, телцето. Брои пръстчетата… На крачетата, на ръчичките… Проверява. Иска да се увери: „Докторе, нали ми се роди нормално дете? Всичко наред ли е?“. Носят ѝ го да го кърми. Страхува се: „Живея недалеч от Чернобил… Попаднах под „черния дъжд“…“.

Разказват сънищата си: една била родила теленце с осем крачета, друга била родила кученце с глава на таралеж… Такива странни сънища. Преди нямаше такива жени. Не бях чувала.

Имам трийсет години акушерски стаж…“

„Цял живот живея в словото… Със словото…

Преподавам руски език и литература в училище. Май беше в началото на юни, имахме изпити. Изведнъж директорът на училището ни събира и казва: „Утре всички да дойдете с лопати“. Стана ясно: трябва да изкопаем горния заразен слой на земята около училищните сгради, а след това ще дойдат войниците и ще асфалтират. Въпроси: „Какви защитни средства ще ни дадат? Ще донесат ли специално облекло, респиратори?“. Казаха, че няма да донесат. „Ще вземете лопатите и ще копаете“. Само двама млади учители отказаха, а другите дойдоха и копаха. Потиснатостта и едновременно с това чувството за изпълнен дълг живеят в нас; да бъдеш там, където е трудно, опасно, да защитаваш родината. Нима на друго съм учила учениците си, само на това: да отидеш, да се хвърлиш в огъня, да защитаваш, да се жертваш. Литературата, която преподавах, не беше за живота, а за войната. За смъртта. Шолохов, Серафимович, Фурманов, Фадеев… Борис Полевой… Само двама млади учители отказаха. Но те са от новото поколение. Това са други хора.

Риехме пръстта от сутрин до вечер. Когато се връщахме у дома ни се струваше странно, че градските магазини работят, че жените си купуват чорапогащници, парфюми. В нас живееха военните чувства. И стана по-разбираемо, когато изведнъж се появиха опашките за хляб, сол, кибрит… Всички се хвърлиха да сушат сухари… Миехме пода по пет-шест пъти на ден, запушихме прозорците. През цялото време слушахме радио. Това поведение ми се стори познато, макар че съм се родила след войната. Опитах се да анализирам чувствата си и бях поразена колко бързо се е пренастроила психиката ми, по някакъв непостижим начин ми се стори познат военният опит. Можех да си представя как ще напусна дома си, как ще си тръгнем с децата, какви вещи ще вземем, какво ще напиша на мама. Макар наоколо да течеше обикновен мирен живот и по телевизията да даваха комедии.

Паметта ни подсказваше… Винаги сме живели в ужас, умеем да живеем в ужас, това е средата, която обитаваме.

В това нашият народ няма равен…“

„Не съм била на война. Но на това ми напомни…

Войниците влизаха в селата и евакуираха хората Селските улици бяха пълни с военна техника: бронетранспортьори, товарни коли със зелен брезент, даже танкове. Хората напускаха домовете си в присъствието на войниците, това действаше още по-потискащо, особено на онези, които бяха преживели войната. Отначало обвиняваха руснаците — те са виновни, тяхната централна… След това: „Комунистите са виновни…“. Сърцето биеше от неземен страх…

Излъгаха ни. Обещаха ни, че ще се върнем след три дни. Оставихме дома, банята, резбования кладенец, старата градина. Нощта преди заминаването отидох в градината и видях как се бяха разтворили цветята. А на сутринта бяха увяхнали. Мама не можа да преживее изселването. Почина след година. Два съня ми се повтарят… Първият — виждам нашата празна къща, а вторият — срещу нашата портичка две хубавици… и мама стои… Жива. Усмихва се.

Все го сравняват с войната. Но войната… нея можеш да я разбереш… Баща ми ми е разказвал за войната, чела съм книги… А това? От нашето село останаха три гробища: на едното са хората, то е старото, на второто — разстреляните кучета и котки, които бяхме изоставили, на третото — нашите къщи.

Даже къщите ни погребаха…“

„Всеки ден… Всеки ден бродя из спомените си…

По онези улици, покрай онези къщи. Толкова беше тихо градчето ни. Нямаше заводи, само една бонбонена фабрика. Неделя… Лежа си, пека се. Притичва майка ми:

„Дъще, Чернобил се е взривил, хората се крият по къщите си, пък ти лежиш на слънцето“. Разсмях се — от Чернобил до Наровля са четиресет километра.