Вечерта пред нашата къща спря една жигула и влезе моя позната с мъжа си; тя — с домашен халат, той — по анцуг и някакви стари чехли. През гората, през междуселските пътища офейкали от Припят. Избягали. По пътищата дежуряла милиция, военни постове, никого не пропускали. Първото, което ми изкрещя, беше: „Трябва ни веднага мляко и водка! Веднага!“. Крещеше ли, крещеше: „Тъкмо си купихме нови мебели, нов хладилник. Уших си кожух. Оставихме всичко, завихме го с найлон… Не спахме нощес… Какво ще стане? Какво ще стане?“. Мъжът ѝ я успокояваше. Разказваше ни, че над града летят хеликоптери, а по улиците минават военни коли и разливат някаква пяна. Мъжете ги вземаха в армията за половин година като на война. По цял ден стояхме пред телевизора и чакахме кога ще се покаже Горбачов. Властите мълчаха…
Едва когато минаха майските празници, Горбачов ни каза: „Не се тревожете, другари, ситуацията е под контрол… Пожар, просто пожар. Нищо особено… Хората си живеят там, работят…“.
И ние вярвахме…“
„Такива картини… Беше ме страх да спя нощем… Да затворя очи…
Караха добитъка… Караха всичкия добитък от изселените села към приемните пунктове в районния център. Обезумелите крави, овце, прасета бягаха по улиците… Който искаше, си хващаше… От месокомбината колите с очистените трупове отиваха на гара „Калиновичи“, оттам ги товареха за Москва. Москва не ги искаше. И тези вагони, вече гробници, се връщаха обратно при нас. Цели ешелони. Погребваха ги тук. Миризмата на гнило месо ни преследваше нощем… „Нима така мирише атомната война?“, мислех си аз. Войната би трябвало да мирише на дим…
Първите дни децата ни ги извозваха нощем, за да ги видят по-малко хора. Криеха нещастието, прикриваха го. А хората така или иначе разбираха. На пътя до нашите автобуси носеха бидончета с мляко, печаха питчици. Като през войната… С какво друго да го сравня?“
„Съвещание в областния изпълком… Военна обстановка…
Всички чакаха да се изкаже началникът на гражданската отбрана, защото, ако някой помнеше нещо за радиацията, то беше съвсем откъслечно от учебника по физика за десети клас. Той излезе на трибуната и почна да говори това, което беше написано в книгите и учебниците за атомната война: че като получи петдесет рентгена, войникът трябва да излезе от боя… Как да се строят убежища, как да се ползва противогаз, за радиуса на взрива… Но това не е Хирошима и Нагасаки, тук е друго… Вече се досещаме… В заразената зона долетяхме с хеликоптер. Екипировката ни беше съгласно инструкцията: без долно бельо, комбинезон от плат, както на готвачите, върху него защитен найлон, ръкавици, марлена превръзка. Опасани с прибори. Спускаме се от небето до едно село, а там момчетата се къпеха в пясъка като врабчета. В устите им тръстика, клонче. Малки — без гащи. С голи дупета… А имаме нареждане да не говорим с народа, да не създаваме паника…
И сега живея с това…“
„По телевизора изведнъж почнаха предавания…
Един от сюжетите беше как една баба е издоила млякото, налива го в буркана, репортерът се приближава с военния дозиметър, минава с него по буркана… Ето, виждате ли, в абсолютната норма е, а реакторът е на десет километра. Показват река Припят… Хората се къпят, пекат се… В далечината се вижда реакторът и кълбетата дим над него… Коментарът беше: гласове от Запада сеят паника, разпространяват явни клевети за аварията. И пак с този дозиметър — насочват го към чиния със супа, към шоколад, към поничките от будката на открито. Това беше измама. Военните дозиметри, които бяха във въоръжението на армията ни, не мереха продукти, а само фона.
Такова количество лъжи, с което е свързан в нашето съзнание Чернобил, имаше само през четиресет и първа… При Сталин…“
„Исках да родя по любов…
Чакахме първо дете. Мъжът ми искаше момченце, а аз — момиченце. Лекарите ме убеждаваха: „Трябва да направите аборт. Мъжът ви дълго време е бил в Чернобил“. Той е шофьор и първите дни го изпратиха там. Карал е пясък и бетон. Но аз не вярвах на никого. Не исках да вярвам. Бях чела по книгите, че любовта може да победи всичко. Даже смъртта.
Детето се роди мъртво. И без две пръстчета. Момиченце. Плаках. Поне да имаше пръстчета. Беше момиченце…“
„Никой не разбираше какво беше станало…
Звъннах във военния комисариат, ние, медиците, всички бяхме на военно подчинение, предложих помощта си. Не помня фамилията му, но беше с майорски чин, отговори ми: „Трябват ни млади хора“. Опитах се да го убедя: „Младите лекари не са достатъчно подготвени, освен това се подлагат на голяма опасност, младият организъм е по-чувствителен към въздействието на радиацията“. Отговорът беше: „Има нареждане да вземаме млади хора“.