Помня… На болните почнаха да им зарастват лошо раните. И освен това… Онзи първи радиоактивен дъжд, след който пожълтяха полетата. Станаха жълти като слънцето. Сега този цвят винаги ме тревожи. От една страна се оказа, че съзнанието не е подготвено за нищо подобно, а от друга — нали сме най-добрите, най-необикновените, нашата страна е най-великата. Мъжът ми, човек с висше образование, инженер, сериозно ме убеждаваше, че това е терористичен акт. Вражеска диверсия. Така си мислехме… Така бяхме възпитани… Но си спомням как пътувах във влака с един стопански ръководител, който ми разказа за строежа на Смоленската атомна централа: колко цимент дъски, гвоздеи, пясък изчезвали от обекта към близките села. За пари, за бутилка водка…
В селата… В заводите… Идваха работници от районните комитети на партията, ходеха, говореха си с народа. Но нито един от тях не беше способен да отговори на въпроса какво е дезактивация, как да се защитят децата, какви са коефициентите на преминаването на радионуклидите в храната? За алфа-, бета- и гама-частиците, за радиобиологията, за йонизиращите лъчения, да не говорим за изотопите. За тях това бяха неща от друг свят. Четяха лекции за героизма на съветските хора, за символите на военното мъжество, за интригите на западните спецслужби…
Взех думата на едно партийно събрание: „Къде са професионалистите? Физиците? Радиолозите?“. Заплашиха ме, че ще ми вземат партийната книжка…“
„Имаше много необясними смърти… Неочаквани…
Сестра ми беше болна от сърце… Когато чу за Чернобил, почувства: „Вие ще го преживеете, а аз — не“. Почина след няколко месеца… Лекарите нищо не обясниха. А с нейната диагноза можеше още дълго да живее.
Разказват… Че на стариците им дошло мляко в гърдите, както на родилките. Медицинският термин за това явление е релаксация. А за селяните? Божие наказание… Така станало и с една баба, която живеела сама. Без мъж и без деца. Полудяла. Ходела из селото и мъкнела нещо на ръце, вземала една цепеница или детска топка, обвивала го с плат… Люли, люли, детенце…“
„Страх ме е да живея на тая земя…
Дадоха ми дозиметър, а за какво ми е? Простирам бельото, съвсем снежно бяло, дозиметърът звъни. Готвя нещо за ядене, пека пирог, дозиметърът звъни. Застилам леглото — звъни. За какво ми е? Храня си децата и плача. „Защо плачеш, мамичко?“
Имам две деца — две момченца. Все по болниците съм с тях. По лекари. По-големият не се знае момиче ли е, момче ли е. Плешивичък. Ходя с тях и при професорите, и при бабичките. При баячките, знахарките. Най-малкият в класа е. Не трябва да тича, да играе, ако някой, без да иска го удари — потича му кръв, може да умре. Болест на кръвта, даже не мога да я кажа. Лежа в болницата с него и си мисля: „Ще умре“. После разбрах, че не трябва да се мисли така, защото смъртта ще чуе. Плача в тоалетната. Майките не плачат в стаите, а в тоалетните, в баните. Връщам се весела:
— Какви са ти розови бузките. Оздравяваш.
— Мамичко, вземи ме от болницата. Ще умра тук. Тук всички умират.
Къде да плача? В тоалетната? А там има опашка… Там всички са като мен…“
„На Задушница… В деня за поменуване…
Пускат ни на гробището. До гробовете… Но милицята не ни разрешава да влезем в дворовете си. Летят над нас с хеликоптерите. Така че поне отдалеч ще видим къщите си… Ще ги прекръстим…
Донесох си люляково клонче от родното място, една година така си стои…“
„Ще ви разкажа за нашия човек… Съветския…
В „мръсните“ райони… Първите години в магазините беше пълно с елда, китайска туршия, хората се радваха, хвалеха се, че сега не могат да ги изгонят оттам. Добре им е тук! Почвата бе замърсена неравномерно, в един колхоз може да има и „чисти“, и „мръсни“ полета. На тези, които работят на „мръсните“, им плащаха повече и всички искаха там. Отказваха да ходят на „чистите“…
Неотдавна на гости ми беше братовчедът от Далечния Изток. „Вие сте — казва — като „черни кутии“. Хора-„черни кутии“…“ „Черни кутии“ има всеки самолет, те записват цялата информация за полета. Когато самолетът катастрофира, търсят „черните кутии“.
Мислим, че живеем като всички… Вървим, работим… Влюбваме се… Не! Записваме информация за бъдещето…“
„Аз съм детски лекар…
При децата е по-различно, отколкото при възрастните. Например те нямат страх от смъртта… Този образ за тях не съществува. Знаят всичко за себе си: диагнозата, как се нарича всяка процедура, лекарствата. Знаят повече, отколкото майките им. А какви са игрите им? Бягат из стаите един след друг и викат: „Аз съм радиацията! Аз съм радиацията!“. Струва ми се, че когато умират, лицата им са толкова учудени… В недоумение са…