Лежат с толкова учудени лица…“
„Лекарите ме предупредиха, че мъжът ми ще умре… Той има рак на кръвта…
Разболя се, когато се върна от чернобилската зона. След два месеца. От завода го изпратиха там. Дойде си от нощна смяна:
— Утре заминавам…
— Какво ще правиш там?
— Ще работя в колхоз.
Събирали сеното в петнадесеткилометровата зона. Събирали цвеклото. Копаели картофите.
Върна се. Отидохме при родителите му. Помагаше на баща си да измаже печката. И падна там. Извикахме линейка, закараха го в болницата — смъртоносно ниво на левкоцитите. Изпратиха го в Москва.
Дойде си оттам с една мисъл: „Ще умра“. Съвсем се умълча. Убеждавах го. Молих го. Не вярваше на думите ми. Тогава му родих дъщеря, за да повярва. Не мога да разгадая сънищата си. Веднъж ме водят на ешафода, друг път съм цялата в бяло… Не чета съновника… Събуждам се сутрин и го гледам: как ще остана сама? Поне детето да порасне и да го запомни. Тя е малка, скоро започна да ходи. Бяга към него: „Та-а-а… “. Гоня тези мисли…
Ако знаех… Щях да затворя всички врати, да застана на прага. Щях да заключа с десет катинара… “
„Вече две години живеем с моето момченце в болницата…
Малките момиченца в болничните стаи си играят с куклите. Куклите им си затварят очите. Така умират куклите.
— Защо умират куклите?
— Защото те са наши деца, а нашите деца няма да живеят. Ще се родят и ще умрат.
Моят Артьомка е на седем години, а изглежда на пет.
Затваря си очите и си мисля, че е заспал. Тогава почвам да плача, да не ме вижда. А той се ококорва:
— Мамо, умирам ли вече?
Заспива и почти не диша. Заставам пред него на колене. Пред легълцето.
— Артьомка, отвори очи… Кажи нещо…
„Още си топличък…“, мисля си.
Отваря очи. Пак заспива. И толкова тихо. Все едно е починал.
— Артьомка, отвори очички…
Няма да му дам да умре…“
„Скоро празнувахме Нова година… Хубава трапеза стана. Всичко си беше наше: колбасите, сланината, месото, маринованите краставички, само хлябът беше от магазина. Даже водката беше наша, сами си я правихме. Наше, както си се смеем, чернобилско. С цезий, със стронций за вкус. А откъде да вземем нещо друго? Лавиците на магазините по селата са празни, а и да се появи нещо, как да си го купим с нашите заплати и пенсии.
Дойдоха ни гости. Наши добри съседи. Млади хора. Единият е учител, другият е механик в колхоза, с жена си. Пийнахме. Хапнахме. И почнахме да пеем. Без да се наговаряме, запяхме революционни песни. Песни за войната. „Краси утрото с нежна светлина древните стени на Кремъл“ — любимата ми. Хубава вечер беше. Както преди.
Писах за това на сина си. Той учи в столицата. Студент е. Получих отговор: „Мамо, представих си тази картина — чернобилската земя. Нашата къща. Новогодишната елха блещука… А хората на масата пеят революционни и военни песни, все едно не е имало ни ГУЛАГ, ни Чернобил…“.
Изплаших се не за себе си, а за сина си. Той няма къде да се върне…“
ТРЕТА ГЛАВА
Възхитата от тъгата
Монолог за онова, което не знаехме: че смъртта може да бъде толкова красива
„Първите дни най-важният въпрос беше: „Кой е виновен?“. Трябваше ни виновник…
После, когато научихме повече, започнахме да мислим какво да правим. Как да се спасим? Сега сме се примирили с мисълта, че това няма да стане за година или две, а след много поколения, почнахме мислено да се връщаме назад, да обръщаме страница след страница…
Това се случи в нощта на петък срещу събота… Сутринта никой нищо не подозираше. Изпратих сина си на училище, мъжът ми отиде до фризьорския салон. Приготвях обяда. Мъжът ми се върна скоро… Върна се с думите: „В атомната има някакъв пожар. Има нареждане да не се изключва радиото“. Забравих да кажа, че живеехме в Припят, недалеч от реактора. Досега пред очите ми е яркомалиновата светлина, реакторът сякаш светеше отвътре. Невероятен цвят. Това не беше обикновен пожар, а някакво сияние. Красиво. Ако оставим настрана всичко останало, беше много красиво. Нищо подобно и на кино не бях виждала, с нищо не можеше да се сравни. Вечерта хората се изсипаха на балконите, който си нямаше, отиде при приятели, познати. Ние бяхме на деветия етаж, прекрасно се виждаше. По права линия са три километра. Изкарвахме децата, вдигахме ги на ръце: „Виж! Запомни!“. И това бяха хора, които работеха на реактора… Инженери, работници… Имаше и учители по физика… Стояха в черния прах… Разговаряха. Дишаха. Наслаждаваха се. Някои бяха пропътували десетки километри с коли, велосипеди, за да го видят. Не знаехме, че смъртта може да е толкова красива. Но не бих казала, че няма мирис. Не е пролетен или есенен мирис, а нещо съвсем друго, и мирис на пръст не беше… Не… Дращеше в гърлото, а сълзите сами напираха в очите. Не спах цялата нощ и слушах как съседите отгоре тропаха, те също не спяха. Нещо местеха, чукаха, може би са си събирали багажа. Облепваха прозорците. Потиснах главоболието с цитраном. На сутринта, когато се развидели, се огледах наоколо, не съм го измислила нито сега, нито преди, а тогава го почувствах: нещо не е наред, нещо се е променило. Съвсем. В осем чacà сутринта по улиците вече ходеха военни с противогази. Когато видяхме по улиците войниците и военната техника, не се изплашихме, напротив, успокоихме се. Ето, армията е дошла на помощ, всичко ще бъде наред. Нямахме си и понятие, че мирният атом също убива… Че е можело целият град да не се събуди оная нощ… Под прозорците се носеше смях, свиреше музика.