Цял следобед по радиото съобщаваха да се готвим за евакуация: ще ни отведат за три дни, ще изчистят, ще проверят. Сякаш и сега чувам гласа на диктора: „евакуация в близките села“, „не вземайте домашните животни“, „съберете се пред входовете“. На децата казаха задължително да вземат със себе си учебници. Мъжът ми все пак сложи в чантата документите и сватбените ни снимки. А единственото, което взех аз, беше един газен шал, в случай че времето се влоши.
От първите дни почувствахме, че сме чернобилци, че вече сме отхвърлените. Страхуват се от нас. Автобусът, с който пътувахме, спря през нощта в някакво село. Хората спяха на пода на училището, в клуба. Нямаше къде да се свием. И една жена ни повика при себе си: „Елате, ще ви постеля леглото. Жал ми е за момченцето ви“, а другата която беше до нея, я дърпаше: „Ти си луда! Те са заразни“. Когато се заселихме в Могильов и синът ни тръгна на училище, още първия ден влетя вкъщи с плач… Сложили го заедно с някакво момиченце, а то не искало, защото той е радиоактивен, ако седиш с него, може да умреш. Синът ми беше в четвърти клас и така се случи, че в класа си той беше единственият чернобилец. Всички се страхуваха от него, наричаха го „лампичка“, „чернобилски таралеж“… Изплаших се, че така бързо му свърши детството.
Отдалечавахме се от Припят, а насреща ни се движеха военни колони. Бронирана техника. Беше страшно. Неразбираемо и страшно. Но не ме напускаше чувството, че всичко това се случва не с мен, а с някого другиго. Странно чувство. Самата аз плачех, търсех храна, място за спане, прегръщах и успокоявах сина си, а отвътре имах — даже не мисъл, а някакво непрестанно чувство, че съм просто зрител. Че гледам през прозореца… Че виждам някого другиго… Едва в Киев ни дадоха първите пари, а с тях нищо не можеше да си купиш: хиляди хора бяха вдигнати от родните им места, всичко беше изкупено, изядено. Много хора получиха инфаркти, инсулти — направо там, по гарите, в автобусите. Мен ме спаси мама. За дългия си живот неведнъж е оставала без дом, без собствено имущество. За пръв път я репресирали през трийсетте години, взели ѝ всичко: кравата, коня, къщата. Втория път — пожар, само мен, малката, ме е изтръгнала от огъня: „Трябва да го преживееш — утешаваше ме. — Нали сме живи“.
Спомних си… Седяхме в автобуса. Плачехме. Един мъж на първата седалка на висок глас ругаеше жена си: „Глупачка такава! Всички са си взели поне някакви вещи, а ние се натоварихме с трилитрови буркани“. Жена му решила, че като така и така пътуват с автобуса, пътьом ще остави на майка си празните буркани за туршии. До тях лежаха огромни издути мрежи, през целия път се препъвахме в тях. Те така и пристигнаха в Киев, с тези буркани.
Пея в църковен хор. Чета Евангелието. Ходя на църква защото само там говорят за вечния живот. Утешават човека. На друго място не можеш да чуеш тези думи, а така ми се иска да ги чуя. Докато ни евакуираха, срещнехме ли църква по пътя, всички се втурваха към нея. Направо не можеш да се добереш. Атеисти и комунисти — всички се втурваха…
Често сънувам, че със сина ми вървим из слънчевия Припят — сега това е град-призрак… Вървим и гледаме розите, в Припят имаше много рози, големи розови лехи. Сън… Целият онзи наш живот вече е сън. Тогава бях толкова млада. Имах малък син… Обичах…
Мина време, всичко се превърна в спомен. А аз отново сякаш съм зрител…“
Надежда Петровна Виговская,
преселничка от град Припят