Монолог за това колко е лесно да станеш земя
„Водех си дневник…
И се стараех да запомня онези дни… Много нови усещания. Е, и страх, разбира се… Запътихме се към неизвестното, като на Марс… Родом съм от Курск, през шейсет и девета година недалеч от нас построиха атомна централа.
В град Курчатов. От Курск ходеха там да пазаруват. Колбаси. За атомниците осигуряваха най-доброто. Запомнил съм едно голямо изкуствено езеро, в него ловяхме риба. Близо до реактора… След Чернобил често си го спомнях… Сега това вече е невъзможно…
И така: получих повиквателна и като дисциплиниран човек още същия ден отидох във военния комисариат. Комисарят прелиства досието ми: „Ти — казва, — нито един път не си ходил запас. А ни трябват химици. Не искаш ли да идеш на лагер около Минск за двайсет и пет дни?“. Помислих си: „Защо пък да не си почина от семейството, от работата? Ще помарширувам на свеж въздух“. На двайсет и втори юни хиляда деветстотин осемдесет и шеста година с багажа, една тенджерка и четка за зъби, в единайсет чacà бях на сборния пункт. Учуди ме, че бяхме толкова много за мирно време. Мярнаха ми се някакви спомени. От военните филми. А и какъв ден се падна — двайсет и втори юни… Началото на войната… Ту ни строяваха, ту ни разпускаха, и така до вечерта. Качихме се в автобусите, когато почна да се мръква. Команда: „Който си носи алкохол, да го изпива. През нощта се качваме на влака, а на сутринта ще бъдем в частта. Да сте свежи като репички и без излишен багаж“. Ясна работа. Цяла нощ пиянствахме.
На сутринта стигнахме до нашата част в гората. Отново ни строяват и ни викат по азбучен ред. Получаваме специалното облекло. Дават ни един комплект, втори, трети, е, казвам си, значи работата е сериозна. Дават ни шинел, шапка, дюшек, възглавница — всичко за зимата. А навън е лято и ни обещаха, че ще ни пуснат след двайсет и пет дни. „Как бе, момчета — смееше се капитанът, който ни водеше. — Двайсет и пет дни ли? Заточени сте в Чернобил за половин година.“ Недоумение. Агресия. Почнаха да ни уговарят: ако стигнете на двайсет километра от реактора — двойна надница, на десет — тройна, а до самия реактор — умножавайте по шест. Един пресметна, че за шест месеца работа ще се прибере вкъщи със собствен автомобил, друг искаше да избяга, но дисциплината си беше военна. Какво е това радиация? Никой не беше чувал. А аз точно преди това бях ходил на курс по гражданска отбрана, информацията беше отпреди трийсет години: петдесет рентгена е смъртоносна доза. Учиха ни как да падаме така, че ударната вълна да мине над теб, без да те закачи. Облъчване, топлинно нагряване… А че радиактивното заразяване на местността е най-поразяващият фактор — нито дума. И кадровите офицери, които ни водеха в Чернобил, не му мислеха много, знаеха само, че трябва повече водка, помага против радиацията. Шест дни бяхме в околностите на Минск, шест дни пихме. Събирах етикетите от бутилките Първо пиехме водка, после гледам, че са донесли някакви странни напитки: нитхинол и разни други препарати за стъкло. Беше ми интересно като на химик. След нитхинола краката ти омекват, а главата ти е трезва, сам се командваш „Стани!“. И сам падаш.
Та така: аз съм инженер-химик, кандидат на науките, бях завеждащ лаборатория на голямо производствено обединение, когато ме мобилизираха. Как ме използваха? Връчиха ми една лопата, практически това ми беше единственият инструмент. Там се роди афоризмът: „Срещу атома — с лопата!“. Защитните ни средства бяха респиратори, противогази, но никой не ги ползваше, защото температурата стигаше трийсет градуса, ако ги сложиш, направо умираш. Разписахме се като за допълнителни амуниции и забравихме за тях. Още един щрих. Когато пътувахме… От автобуса се прекачихме на влака, местата във вагоните бяха четиресет и пет, ние бяхме седемдесет. Редувахме се да спим. Сега си спомних… Е, що е то Чернобил? Бойна техника и войници. Полеви мивки. Военна обстановка. Бяхме по десет души в палатка. Кой оставил у дома деца, на кого жена му ражда, кой няма жилище. Никой не мрънкаше. Щом трябва, значи трябва. Родината зове, родината иска. Такъв народ сме…
Около палатките гигантски планини от празни консервени кутии. Истински Монблани! От пазения някъде във военните складове неприкосновен запас. Съдейки по етикетите, пазили са го двайсет-трийсет години… В случай на война. Буркани от туршия, ечемичена каша… От хамсия… Глутници котки… Като мухи… Селата са изселени, хора няма. Вятърът бутне портичката и се обръщаш, чакаш да видиш човек. Вместо човек влиза котка…
Махахме заразения горен слой на земята, товарехме го на коли и го извозвахме в гробовете. Мислех, че гробът е някакво сложно инженерно съоръжение, пък то било обикновена яма. Повдигахме земята и я навивахме на големи рула… Като килим… Зелен чим с трева, цветя, корени… С паяци, червеи… Луда работа. Няма как да одереш цялата земя, да махнеш всичко живо от нея. Ако не пиехме тайно всяка нощ, не мисля, че щяхме да издържим. Психиката ни нямаше да устои. Стотици метри одрана земя, безплодна. Домове, хамбари, дървета, пътища, детски градини, кладенци оставаха като голи… Насред пясъка, в пясъка. Сутрин трябва да се обръснеш, а те е страх да се погледнеш в огледалото, да видиш лицето си. Защото всякакви мисли ти минават… Всякакви мисли… Трудно е да си представиш, че там хората ще се върнат отново, че животът ще започне отначало. Но ние сменяхме облицовките, миехме покривите. Че работата е безполезна, разбирахме всички. Хиляди хора. Но всяка сутрин ставахме и пак я подхващахме. Абсурд! Един неграмотен дядо ни срещна: „Синковци, оставете тая глупава работа. Седнете на масата. Хапнете с нас“. Вятърът духа. Облаците се носят. Реакторът не е затворен… Махнахме слоя, след седмица се върнахме, да започнем отначало. А нямаше какво повече да се маха. Само пясък е останал… Един-единствен път разбрах смисъла, когато от хеликоптери разпръскваха специален разтвор, за да се получи полимерен слой, който да не позволява на лекоподвижния пласт да се мести. Това го разбрах. Но ние копаехме ли, копаехме…