Хората бяха евакуирани, но в някои села бяха останали старците. И така… Да влезеш в някоя обикновена къща и да седнеш да обядваш… Самият ритуал… Половин час нормален човешки живот… Макар нищо да не можеше да се яде. Беше забранено. Но така ни се искаше да поседнем на масата… В старата къща…
След нас оставаха само гробници. Уж после трябваше да ги залеят с бетон, да ги оградят с бодлива тел. Там оставяха самосвали, уазки, крановете, с които работеха, защото металът има свойството да събира радиацията, да я поглъща. Разказват, че после всичко изчезнало. Окрали го. Вярвам, защото у нас всичко е възможно. Един път леми рула… Като килим… Зелен чим с трева, цветя, корени… С паяци, червеи… Луда работа. Няма как да одереш цялата земя, да махнеш всичко живо от нея. Ако не пиехме тайно всяка нощ, не мисля, че щяхме да издържим. Психиката ни нямаше да устои. Стотици метри одрана земя, безплодна. Домове, хамбари, дървета, пътища, детски градини, кладенци оставаха като голи… Насред пясъка, в пясъка. Сутрин трябва да се обръснеш, а те е страх да се погледнеш в огледалото, да видиш лицето си. Защото всякакви мисли ти минават… Всякакви мисли… Трудно е да си представиш, че там хората ще се върнат отново, че животът ще започне отначало. Но ние сменяхме облицовките, миехме покривите. Че работата е безполезна, разбирахме всички. Хиляди хора. Но всяка сутрин ставахме и пак я подхващахме. Абсурд! Един неграмотен дядо ни срещна: „Синковци, оставете тая глупава работа. Седнете на масата. Хапнете с нас“. Вятърът духа. Облаците се носят. Реакторът не е затворен… Махнахме слоя, след седмица се върнахме, да започнем отначало. А нямаше какво повече да се маха. Само пясък е останал… Един-единствен път разбрах смисъла, когато от хеликоптери разпръскваха специален разтвор, за да се получи полимерен слой, който да не позволява на лекоподвижния пласт да се мести. Това го разбрах. Но ние копаехме ли, копаехме…
Хората бяха евакуирани, но в някои села бяха останали старците. И така… Да влезеш в някоя обикновена къща и да седнеш да обядваш… Самият ритуал… Половин час нормален човешки живот… Макар нищо да не можеше да се яде. Беше забранено. Но така ни се искаше да поседнем на масата… В старата къща…
След нас оставаха само гробници. Уж после трябваше да ги залеят с бетон, да ги оградят с бодлива тел. Там оставяха самосвали, уазки, крановете, с които работеха, защото металът има свойството да събира радиацията, да я поглъща. Разказват, че после всичко изчезнало. Окрали го. Вярвам, защото у нас всичко е възможно. Един път вдигнаха тревога: дозиметристите провериха и се оказа че столовата е построена на място, където радиацията е по-висока от местата, на които работехме. А живеехме там вече два месеца. Ето какви хора сме… Забити едни стълбове и отгоре наковани дъски на нивото на гърдите — ето това се наричаше столова. Ядяхме прави. Миехме се от бъчви. Тоалетната ни — дълъг ров в голото поле. В ръцете — лопата. А наблизо реактор…
След два месеца вече разбирахме някои неща. Започнахме да питаме: „Да не сме осъдени на смърт. Тук сме от два месеца, стига толкова. Време е да ни сменят“. Генерал-майор Антошкин цяла лекция ни изнесе, един такъв откровен: „Не ни е изгодно да ви сменяме. Дадохме ви по един комплект дрехи. Втори, трети. Вече имате навици. Да ви сменим е скъпо и трудно“. И наблягаше на това, че сме герои. Един път седмично на онзи, който най-добре беше копал земята, му връчваха пред строя похвална грамота. Най-добър гробар на Съветския съюз. Не е ли безумно?